Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Това пък какво е?

- Електронна цигара - отвърна Танк.

- Какво?

- Вътре се слага нещо като течност, която се изпарява от електрическа искра. Най-новата мода.

- Дъщеря ми не пуши.

- А, тя и момчета не харесва.

Мери пусна електронната цигара обратно. Знаеше, че трябва да е шокирана или разочарована, но всъщност изпита само лека изненада. В момента електронните цигари бяха някъде на дъното на личния й списък с провинения, заслужаващи наказание. Тя затвори чекмеджето и претърси пода и шкафа.

- Раницата й я няма - каза тя. - Взела си е лаптопа.

Танк стоеше на прага и хапеше устни.

- Наистина трябва да тръгваме.

- Не още.

Мери го бутна да мине и слезе долу. Седна в работния си кът и чукна два пъти с мишката върху полето за търсене.

- Недей - предупреди я Танк. - Те виждат всичко.

- Не ми пука - отсече Мери и влезе в сайта на Тексаския университет. - Трябва да намеря Джес. Нямам време да играя игричките им.

След няколко секунди тя намери описание на курса и конспекта на лекциите. Името на професора беше най-отторе с адреса на кабинета и телефонните номера. Под него беше същата информация за асистента Лайнъс Янковски, доктор от Масачузетския технологичен институт със специалност изкуствен интелект и теория на игрите.

На мобилния му телефон се включи гласова поща.

- Господин Янковски, обажда се Мери Грант. Разбрах, че дъщеря ми може би се е срещнала с вас по-рано тази вечер. Вече е почти един през нощта, а тя още не се е прибрала. Ако сте я видели, или имате някаква идея къде би могла да бъде,моля, обадете ми се на този номер. Не се притеснявайте колко е часът, няма да съм заспала. Моля, имайте предвид, че е спешно.

- Мамо, къде отиваме? - попита Грейс. - Трябва ли да се обличам?

- Къде отиваме, г-н Потър? - обърна се Мери към Танк.

- Все още не съм сигурен. Но първо отиваме до колата ми.

- Само секунда.

Мери отвори онлайн телевизията и избра филма „Разговорът“ с Джийн Хекман.

- Това пък за какво е? - недоумяваше Грейс, объркана от стария филм.

- Разправя се за един човек, който тайно подслушва други хора - обясни Мери и погледна към Танк през рамо. - Би трябвало да им хареса.

- Леле? И какво става?

- Онези хора започват тайно да го подслушват, той разбира и побеснява.

Беше минало полунощ.

Йън беше сам в офиса си и гледаше онемял как животът на Мери Грант се разгръща пред него в триизмерна холограма. Това не беше физическо подобие в обичайния смисъл на думата, а изобразяване на всекидневния й живот, представен от онлайн активността й. Това беше много по-цялостен портрет. В известен смисъл беше нова форма на изкуство. Да Винчи беше усъвършенствал перспективата. Моне беше дал на човечеството импресионизма. Пикасо - кубизма. Но независимо от стила си художникът винаги се стараеше да надзърне в най- потайните кътчета на душата. Сега Йън беше навлязъл точно в тези съкровени дебри.

Той се завъртя в кръг, лицето му беше окъпано от зловещо сияние. Беше програмирал малуера да влезе във всеки един сайт, посетен от семейство Грант, и да ги подреди по честота. Така кулата стана дори още по-висока, а екраните се редяха един зад друг по два, по три или по четири в дълбочина, докато накрая се оказа заобиколен от прозрачни изображения на височина колкото него самия, но простиращи се чак до ъглите на кабинета. Това не беше наука. Беше изкуство. Той го наричаше киберреализъм, точен до последния дигитален щрих.

Йън отпи от чая си, докато очите му пробягваха нагоре-на- долу по екраните. Търсеше начин да проникне, издирваше най- уязвимото място на жертвата. Проблемът не беше, че такива места бяха твърде малко, а че бяха твърде много. Откъде да започне?

От банките? Имаше неограничен достъп до сметките й и можеше да прави каквото си поиска с парите й. С кредитните карти? Щеше да изкара лимита й на червено само с няколко покупки. От социалните медии? Една по-неблагоприлична снимка или твърде язвителен коментар можеха да съсипят репутацията й само за час. Погледът му скачаше от екран на екран и накрая се спря не върху сайт на банка, компания за кредитни карти или социална мрежа, а върху икона на приложение за снимки.

Той вдигна ръка и посегна, но след секунда се спря, а пръстите му изтръпнаха като от токов удар. Не още. Снимките бяха за десерт. Трябваше да заслужи наградата си.