Ю Несбьо - Ловци на глави

— Е, не е шедьовърът на Уве Банг — изкоментира той, след като набързо прелетя над всички стаи, докато аз едва го догонвах. — Но ще я купя. Колко искате за нея?

Повторих цената, обявена във вестника.

— Давам още един милион — каза той — и срок да ми отговорите до вдругиден.

Обещах му да обмисля предложението му и го изпратих до вратата. Подаде ми визитката си. Нямаше нито длъжност, нито име, нито мобилен телефон. Името на посредническата фирма за подбор на персонал беше написано със съвсем дребни букви и на практика не можеше да се прочете.

— Кажете — подхвана той на прага, — вие не бяхте ли „кралят на хълма“? — И без да дочака отговора ми, продължи: — Обмисляме разширение на дейността си. Вероятно ще се свържем с вас.

Ние. Изписано с малки букви.

Изчаках срока да изтече, без да спомена за предложението нито пред брокера, нито пред Диана. Повече не чух нищо от „ние“.

Понеже съм верен на принципа никога да не започвам работа, преди да се разсъмне, и във въпросния ден — както винаги — пристигнах последен на паркинга пред „Алфа“. „Първите ще бъдат последни.“ Тази привилегия си я бях измислил сам и започнах да я прилагал по свое усмотрение. Полагаше се единствено на най-добрия ловец на глави във фирмата. Позицията ми изключва възможността някой да заеме моето място на паркинга, макар на хартия служебните паркинги да са еднакво достъпни и да функционират на принципа „кой превари — той завари“.

Във въпросния ден обаче на мястото ми беше спряла кола. Непознат фолксваген „Пасат“, вероятно собственост на някой клиент, сметнал за нормално да паркира там само защото наблизо виси табела с надпис „Алфа“; полуидиот, който не е успял да прочете голямата табела с надпис „ПАРКИНГ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ“ до входа.

Все пак ме загложди леко съмнение. Ами ако някой от „Алфа“ е стигнал до извода, че вече не съм… Дори не се осмелих да си довърша мисълта.

Докато се оглеждах за друго място, от офис сградата излезе мъж и се насочи към „Пасат“-а. Върви като типичен шофьор на „Пасат“, прецених аз и задишах по-спокойно, защото този мъж не представляваше конкурент за мястото, а просто клиент.

Демонстративно спрях колата си пред „Пасат“-а и зачаках с надежда. Може пък денят ми да започне обещаващо, помислих си в онзи момент, може пък да ми се удаде възможност да наругая един идиот. И той действително почука леко по страничното ми стъкло. Погледнах през прозореца и видях костюма му на височината на корема.

Почаках малко и едва тогава отворих прозореца. Стъклото се плъзна надолу бавно, но все пак по-бързо, отколкото ми се искаше.

— Вижте… — подхвана той.

Прекъснах го с отрепетирано бавното си темпо.

— Добър деееен. С какво мога да ви помогна, уважаеми господине?

Дори не го удостоих с поглед и вече се готвех да му изнеса опреснителна лекция на тема „защо трябва да четем табелите“.

— Бихте ли преместили малко колата си. Запушили сте ме.

— На мен ми се струва, че по-скоро вие сте заели моето място, госп…

Шумът на радио в гръмотевична буря най-сетне стигна до мозъка ми. Погледнах през прозореца. Сърцето ми почти спря да бие.

— Ще я преместя, разбира се — съгласих се охотно аз. — Дайте ми само секунда.

Започнах трескаво да търся копчето, за да вдигна прозореца, но фината моторика сякаш се бе изпарила.

— Почакайте — спря ме Бреде Спере. — С вас не се ли познаваме?

— Съмнявам се — отвърнах и се помъчих да изрека думите със спокоен, отпуснат бас.

— Сигурен ли сте? Определено съм ви виждал някъде.

Мамка му, как е възможно да запомни мнимия далечен братовчед на братята Монсен, появил се в Института по съдебна медицина? И то при положение че тогавашната ми версия беше с обръсната глава и облекло на обирджия, а сегашната — с дълга гъста коса, костюм на Ерменеджилдо Дзеня и току-що изгладена риза на Борели. Знаех, че не бива да отричам твърде агресивно: ако поставя Спере в отбранителна позиция, той ще напрегне паметта си и ще се сети къде ме е виждал. Поех си дълбоко въздух. Чувствах се изморен, по-изморен, отколкото трябваше, защото в този ден се налагаше да покажа най-доброто, на което съм способен; да оправдая някогашната си слава.

— Кой знае? — окопитих се аз. — Честно казано, и вие ми се струвате някак познат…

Отначало той се слиса от неочакваната ми контраатака. После се усмихна чаровно, по момчешки. Именно тази усмивка му бе спечелила любовта на фотографите и операторите.

— Сигурно сме ме гледали по телевизията. Постоянно гостувам в разни предавания…