Ю Несбьо: Ловци на глави

— Балансът е много съществена част от всички работещи хармонични взаимоотношения — продължи Диана. — Баланс на дълга, на срама, на гузната съвест.

Предъвквах думите ѝ, опитах се да ги смеля, да подтикна мозъка си да асимилира тази доста оскъдна храна.

— Да не би да искаш да кажеш… — подхванах аз, но спрях. После започнах отначало: — Да не искаш да кажеш, че си се подложила на смъртна опасност, защото е трябвало да ми се…

— … да ти се реванширам за злодеянието си. Както „Галерия Е“ беше справедлива цена, която трябваше да платиш заради аборта.

— Отдавна ли си разсъждавала по този въпрос?

— Да, разбира се. И ти си го обмислял неведнъж.

— Така е. Покаяние…

— Покаяние, да. Хората често подценяват това средство за постигане на душевна хармония.

Тя стисна малко по-силно тестисите ми, а аз се помъчих да се отпусна, да се насладя на болката. Вдишах аромата ѝ. Усещането беше приятно, но се питах дали някога ще вдишам мирис, достатъчно силен да притъпи ужасната смрад на човешки екскременти? Дали някога щях да чуя нещо, което да заглуши хъхренето от надупчените дробове на Граф? След като го застрелях, имах чувството, че той ме гледа втренчено със съкрушените си онеправдани очи, докато притисках вкочанените пръсти на Уве към дръжката и спусъка на „Узи“-то и към малкия черен пистолет „Рорбау“, с който застрелях и Лоте. Дали някога щях да вкуся храна, която да заличи вкуса на мъртвата плът на Уве? След като приключих с Граф, се надвесих над Уве и забих кучешките си зъби в тила му. Стиснах челюсти и успях да пробия кожата. Устата ми се напълни с вкуса на труп. Не потече почти никаква кръв. С неимоверни усилия потиснах гаденето и избърсах потеклата слюнка. Огледах резултата. Би могъл да мине за ухапване от куче, ако следователят търсеше доказателства за това, реших аз. Измъкнах се през отворения прозорец зад леглото на Уве, за да не попадна в обсега на камерата. Бързо се шмугнах в гората, кръстосвах разни пътеки и улици. Поздравявах дружелюбно хората, излезли на разходка. С изкачването въздухът ставаше все по-студен и ми помогна да запазя хладнокръвие, докато стигнах до Грефсентопен. Там седнах на земята и се загледах в есенните багри, които зимата вече бе започнала да изсмуква от гората под краката ми. Гледах града, фиорда, светлината. Светлината винаги предвещава настъпването на мрака.

Усетих как кръвта нахлу в пениса ми и започна да пулсира.

— Ела — прошепна тя, долепила устни до ухото ми.

Притеглих я в обятията си с последователното усърдие на мъж, който носи отговорността за сериозна работа. Харесва му да я върши, но все пак е работа. И той работи, докато завие сирената. Сирената вие, а тя внимателно закрива ушите му с длани. Той не може да се сдържа повече и излива в утробата ѝ топла, животворна сперма и то не за първи път. А после тя заспива. Той остава буден, заслушан в дишането ѝ, и усеща удовлетворение от добре свършената работа. Знае, че никога повече няма да бъде същото, но може да стане подобно, да заживеят сносно, той да се грижи за нея, за тях. Все още е способен да обича. И сякаш това само по себе си не е достатъчно убедително, мъжът намира смисъл, причина да обича в един позабравен спомен за откровение на футболен мач в лондонската мъгла: „Защото те се нуждаят от мен.“

Първият сняг падна и се стопи. В интернет прочетох, че опцията за покупка и правото да излага картината „Залавянето на калидонския глиган“ са били продадени на търг в Париж. Спечелила го галерия „Гети“ в Лос Анджелис. Сега галерията щяла да попълни постоянната си експозиция с картината на Рубенс и — освен ако до две години някой не предяви претенции за права върху творбата — да се възползва от опцията и да се превърне в едноличен собственик на картината. В статията бяха поместени и няколко кратки изречения за произхода на картината. Дълги години се водели спорове дали е копие, или оригинал на друг художник, защото никакви източници не били помествали информация за калидонски глиган, рисуван от Рубенс. Сега обаче експертите единодушно установили, че картината е дело именно на прочутия художник. В статията не пишеше нито откъде се е появила картината, нито дали норвежката държава е продавач, нито на каква цена е купена картината.

С Диана очаквахме дете и тя осъзна колко трудно ще ѝ бъде сама да организира изложби в галерията. Затова — и след като се посъветва с мен — реши да си намери партньор, който да се занимава с по-практическата страна на нещата — например със счетоводството — за да може тя да се съсредоточи върху изкуството и художниците. Освен това обявихме къщата за продажба. Единодушно се съгласихме, че предпочитаме детето ни да расте в по-малка къща в околностите на големия град. Вече получих много тлъсто предложение от човек, който веднага видял обявата във вестника и поиска да му покажа къщата още същата вечер. Познах го на секундата. Костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“.