Ю Несбьо - Ловци на глави

Беше права, разбира се. Не е никак просто.

— И ти беше склонна да пожертваш всичко в името на това дете? Дори мен?

— Да. Дори теб.

— Дори това да означава, че ще платя с живота си?

Тя отпусна слепоочието си върху рамото ми.

— Не, не. Много добре знаеш, планирах само да те убеди да напишеш препоръката.

— Наистина ли повярва на думите му, Диана?

Тя мълчеше.

— Наистина ли повярва, Диана?

— Да. Или поне така мисля. Разбери ме, Рогер, исках да му вярвам.

— Нима желанието ти да му вярваш, е стигнало дотам да сложиш гумено топче с дормикум под седалката ми?

— Да.

— А когато слезе в гаража, си имала задачата да ме закараш до уреченото място, където той да ми приложи убежденията си, така ли?

— Нали вече го обсъдихме, Рогер. Той ме увери, че този план крие най-малко рискове за всички ни. Аз, разбира се, трябваше да си дам сметка, че е пълна лудост. А вероятно донякъде съм си давала сметка. Не разбирам какво повече искаш да знаеш.

Замълчахме, всеки погълнат от собствените си мисли. Слушахме тишината. През лятото чувахме дъжда и вятъра в листата на дърветата в градината отвън, но сега короните им се поклащаха голи и безмълвни. Единствената ни утеха беше, че скоро ще дойде пролетта. Вероятно.

— Колко време беше влюбена? — попитах я аз.

— Докато осъзнах в какво се забърквам. Онази нощ, когато ти не се прибра…

— Да?

— Исках да умра.

— Не те питах колко време си била влюбена в него, а в мен.

Тя се засмя тихо.

— Няма как да знам, преди влюбването да е свършило.

Диана лъжеше само в редки случаи. Не че не можеше. Напротив, умееше да лъже превъзходно. Просто не искаше да го прави. Красивите хора нямат нужда от обвивка, нито да заучават всички защитни механизми, които ние, останалите, развиваме, за да се справим с разочарованията и отхвърлянето. Но когато жени като Диана решат да излъжат, това се случва без предупреждение и действа безотказно. Не защото жените имат по-незначителни морални скрупули от мъжете, а защото владеят по-успешно изкуството на измамата. Точно затова онази вечер отидох при Диана: знаех, че тя е перфектният кандидат за работата.

След като влязох в коридора на къщата ни, известно време останах заслушан в стъпките ѝ по паркета. После се качих във всекидневната. Тя спря, изпусна телефона си върху ниската масичка и прошепна, задавена от ридания:

— Рогер…

Очите ѝ се наляха със сълзи. Не направих нищо, за да я спра, когато се хвърли на врата ми.

— Слава богу, жив си! От два дни не мога да се свържа с теб! Къде беше?

Диана не ме излъга. Плачеше, защото си мислеше, че ме е изгубила, след като ме бе прогонила от живота си — мен и любовта ми, — както стопанин изпраща кучето си при ветеринаря за умъртвяване. Не, Диана беше искрена. Или поне така ми подсказваше интуицията. Вече споменах — не съм голям познавач на човешката природа, а Диана умее да лъже превъзходно. Докато я изчаквах да си измие лицето в банята, проверих изходящите обаждания от телефона ѝ, за да съм сигурен дали наистина се беше опитвала да се свърже с мен. За всеки случай.

Тя се върна и ѝ разказах всичко. Абсолютно всичко. Къде съм ходил, как съм постъпил, какво се е случило; как с Уве крадем картини, как съм намерил телефона ѝ под леглото на Клас Граф, как ме подведе датчанката Лоте; за разговора ми с Граф в болницата, който ме наведе на мисълта, че той и Лоте се познават и именно тя е неговият съучастник. Не Диана, а бледото момиче с кафяви очи и вълшебни пръсти, преводачката, която владееше испански и държеше на чуждите съдби повече отколкото на своята, бе намазала косата ми с желето, съдържащо предаватели. Тогава разбрах, че желето е било в косата ми още преди да намеря Шикерюд в колата. Диана ме гледаше с широко отворени очи, но ме изслуша мълчаливо.

— В болницата Граф спомена, че съм те убедил да направиш аборт, защото плодът страдал от синдрома на Даун.

— Синдрома на Даун ли? — най-сетне се обади Диана след неколкоминутно мълчание. — Откъде е останал с такова впечатление? Не съм му казвала подобно нещо…

— Знам. Аз си го измислих, когато Лоте ми сподели, че родителите ѝ я принудили да направи аборт като тийнейджърка. Излъгах я, за да се представя в по-добра светлина.

— И тя… тя…

— Да. Няма кой друг да го е казал на Клас Граф освен нея.

Изчаках Диана да смели информацията и ѝ обясних какво съм планирал. Тя прикова в мен ужасените си очи и извика:

— Не мога да го направя, Рогер!

— Можеш — възразих. — Можеш и ще го направиш, скъпа — така се изрази новият Рогер Браун.