Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Кажи го на някой, който дава пет пари. — Фин се изправи. — Нали видях и теб снощи, когато смяташе, че губиш дъщеря си. А тя просто искаше да хване ферибота. Представи си как би се почувствал, ако някой ѝ посегне, ако я нарани или убие. Тогава няма да ти бъде до обръщане на другата буза. Ще стане око за око, независимо какви ги е плещил Ганди.

— Не. — Доналд също стана на крака. — Предполагам, че бих изпитал много неща. Ярост, болка, жажда за мъст. Но не на мен принадлежи отмъщението. „Аз ще сторя въздаяние“, казал е Господ. Ще трябва да повярвам, че някога някъде справедливостта ще възтържествува. Пък ако ще да е и в следващия живот.

Фин го изгледа продължително, изгубен сред въртопа от мисли, които го терзаеха. Накрая каза:

— Понякога ми се ще да имах твоята вяра.

— Значи може би все още има надежда за спасение на душата ти — усмихна се Доналд.

— На моята? Никакъв шанс! — Фин се обърна и закрачи бързо покрай скалите, твърде близо до ръба за вкуса на преподобния, който го следваше по петите. — Ела. Знам една пряка пътека надолу.

След петдесетина метра достигнаха стръмен пролом. Той водеше до уединен чакълест плаж, почти недостъпен от другаде и заслонен от самото море, което напразно изливаше яростта си в каменистите плитчини от двете му страни. В естествените езерца се бе събрала кристалночиста вода, а пръските от прибоя прелитаха високо над главите им. Дори вятърът едва успяваше да си пробие път дотук.

— Това беше моето тайно местенце като дете — усмихна се тъжно Фин. — Посещавах го, когато не ми се говореше с никого и исках да остана сам. Спрях, след като родителите ми загинаха и отидох да живея при леля си. Но сега, откакто се върнах, вече на няколко пъти идвам тук. Може би се надявам наново да открия себе си от онези невинни години. Но намирам само камъни, раци и далечно ехо от миналото. — Той махна с ръка и опря крак върху една скална издатина. — Е, за какво дойде да ме търсиш?

— Сутринта се замислих за Тормод и неговата открадната самоличност. — Доналд се засмя. — Е, след като изгълтах половин литър вода и два-три аспирина. Отдавна не бях пил толкова уиски.

— Катриона ще ти забрани да ме каниш у вас.

— Вече го направи.

Сега беше ред на Фин да се засмее. Беше хубаво да се шегуват отново, точно както на младини.

— И какво ти хрумна по повод на Тормод?

— Преди два месеца в „Сторноуей Газет“ имаше статия за един център по родословие в южния край на остров Харис. Нарича се „Шелъм“. Всичко тръгнало от хобито на един човек, което прераснало в същинска страст. Сега там се намира вероятно най-пълната картотека на Външните Хебриди. По-добра от всякакви църковни или държавни регистри. Той е проследил десетки хиляди семейни връзки, като се започне от островите и се стигне чак до Северна Америка и Австралия. Ако някъде може да се открие родословието на семейство Макдоналд с всичките му разклонения, ще е само там. — Доналд повдигна вежди. — Е, какво ще кажеш?

Фин кимна замислено.

— Вероятно си струва да опитам.

Пътят на юг вървеше покрай Лъскентайър и Скариста, откъдето Фин вече бе минал предния ден заедно с Джордж Гън. След около два часа шофиране насреща му изникна остров Харис, със своите голи зелени хълмове, издигащи се величествено над долината. По бреговете на малките езера, наводнили подножията им, се гушеха редки селца.

Посетителският център „Шелъм“ се помещаваше в бяла едноетажна постройка със стръмен покрив. Зад нея кремави облаци се стичаха по хълбоците на коничен хълм, карайки го да прилича на изригващ вулкан. Вятърът учудващо бе спрял и в мъгливата долина цареше неестествен покой. Селото Нортън, или Таоб Туат, както се наричаше на келтски, се състоеше от няколко постройки сред рядка горичка от клек. Покрай пътя цъфтяха жълти ириси и розови азалии, придавайки оскъдни багри на монотонния пейзаж.

Скоро се показа табела: „ШЕЛЪМ! Експозиции, генеалогия, чай/кафе“. Фин паркира върху чакълестия банкет, недалеч от виещо се поточе, което се спускаше надолу между хълмовете. До постройката се стигаше по пътека и дървен мост, минаващ над поточето. Посрещна го едър мъж с къдрици бяла коса, обрамчващи инак голото му теме. Той отначало се представи като Бил Лоусън, консултант към центъра. После побутна огромните си старомодни очила назад върху носа си и призна, че всъщност е същият човек, чието хоби, прераснало в мания, е описано от „Сторноуей Газет“.