Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Може ли да се стигне с кола до Ерискей?

— Може — отвърна мъжът, като се изправи и посочи на изток. — Карай все по дигата.

— Благодаря — отвърна Фин, като примижа срещу слънцето. После пое отново по пътя, премина решетката за добитък и продължи по дългата, губеща се в хоризонта асфалтова настилка, положена върху хилядите тонове камъни и скали, струпани, за да свържат двата острова.

Ерискей постепенно нарастваше пред погледа му, гол и лишен от дървета, просто една планина, издигната над морето. Накрая пътят навлезе в него, лъкатушейки по гънките между хълмовете. На първия разклон Фин зави наляво, към старото пристанище на Хаун, където Бил Лоусън му бе казал, че се е намирал парцелът на семейство О’Хенли.

Покрай бетонен кей, отчаяно нуждаещ се от ремонт, се редяха няколко изоставени постройки. Сред скалите над залива имаше още къщи, някои порутени, други — все още обитаеми. Той слезе от колата, подмина купчините рибарски кошове и мрежи, проснати да съхнат, и се загледа към пресичащото залива шосе, по което бе дошъл.

— Тук навремето спираше фериботът за автомобили — чу глас зад гърба си и се обърна. До него бе приближил възрастен мъж с пухено яке и платнена шапка на главата. В ръка държеше дълъг повод, на края на който енергично се дърпаше рошав фокстериер. — Старите пътнически кораби идваха на другия кей. — Мъжът се подсмихна. — Преди да построят пътищата през петдесетте, нямаше много смисъл от автомобилен ферибот. А и тогава още малцина притежаваха коли.

— Да разбирам ли, че сте местен? — попита Фин.

— Роден и отрасъл на Ерискей. Но по твоя келтски си личи, че не си тукашен.

— От остров Луис съм. От село Кробост, в Нес.

— Никога не съм ходил толкова далеч на север. И какво те води чак насам?

— Търся къде е живяло семейство О’Хенли.

— Че то е на две крачки оттук. Ела с мен.

И той се упъти покрай брега, а териерът подтичваше пред него, като опъваше каишката и лаеше на вятъра. Малко по-нататък, където кеят се извиваше покрай малкия залив, спря и посочи с ръка нагоре към хълма.

— Виждаш ли онази жълта сграда отляво, с пропадналия покрив? Навремето в нея бяха пощата и селският магазин. Държеше го един човек на име Никълсън. Единственият протестант на целия остров. — Старецът се ухили. — Можеш ли да си представиш?

Фин не можеше.

— Зад нея ще откриеш развалините на стара каменна къща. Почти нищо не е останало от нея. Там живееше госпожа О’Хенли, но тя почина отдавна. Помня, че овдовя млада, но гледаше едно момиче. Кейт, ако не ме лъже паметта. Но не съм сигурен, че ѝ беше дъщеря.

— А с нея какво стана?

— О, един господ знае. Хвана нанякъде дълго преди старата да умре. Като всички останали. Всеки гледаше да се махне оттук по онова време. — Усмивката му бе пропита от тъга. — Не че и сега е по-различно.

Вниманието на Фин бе привлечено от голяма бяла къща, издигната малко по-нагоре върху скалите. До нея водеше прясно асфалтиран път, а отпред имаше терасирана градина. Френските прозорци излизаха върху дървена веранда, над която имаше остъклен балкон, увенчан с неонова звезда.

— А онази къща на кого е? — попита.

— О, на Мораг Макюън. Тук е родена, макар че не я помня от младини. Решила да се завърне след близо шейсетгодишно отсъствие. Голяма работа е. Ти също може да си я виждал.

— Аз? — учуди се Фин.

— Ако си падаш по телевизията де. Играеше в една от онези сапунени опери. Не ѝ липсват пари, това мога да ти кажа. Държи си коледните светлини запалени през цялата година и кара розов мерцедес кабриолет. Говори се, че отвътре домът ѝ бил като пещерата на Аладин, но аз никога не съм влизал.

— Колко души живеят на Ерискей сега?

— О, малко останахме. Към сто и трийсет. Но дори като момче не помня да сме били повече от петстотин. Островът е малък — четири километра на дължина и два и половина на ширина. Няма как да си изкараш прехраната от земята, а сега вече не може и от морето.

Фин плъзна поглед по голите каменисти склонове и се зачуди как изобщо някой е бил способен да оцелява тук. Високо на хълма вдясно се издигаше тъмно здание, доминиращо над цялата околност.

— А онова там какво е?

— Това — отвърна старецът — е църквата „Сейнт Майкъл“.

Фин подкара нагоре по склона към селце, наречено Руба Бан. То се състоеше от няколко къщи, построени около началното училище и медицинския център. Указателна табела го насочи към църквата — каменно здание със стръмни стрехи и високи, обрамчени от бели ивици прозорци. Над входа в южния ѝ край имаше арка с бял кръст и надпис Quis ut Deus — „Кой е като Бог“. Отвън, пред оградата, върху метална стойка бе окачена корабна камбана и Фин се зачуди дали я бият, за да призовават вярващите на молитва. Върху нея с бели букви бе изписано името на кораба: „Дерфлингър“.