Питър Мей - Човекът от остров Луис

Докато стигна там, брат ми вече бе наведен върху магарето за дърва, с панталони, смъкнати до глезените. Доналд тъкмо сваляше колана си и щом ме видя, недвусмислено ми заповяда да си обирам крушите. Но аз останах и се озърнах наоколо. На стената в ъгъла бяха облегнати две чисто нови дръжки за брадва и аз грабнах едната. Стиснах я здраво, усещайки в дланта си хладния допир на гладкото дърво, и я опитах на тежина.

Той поспря и погледите ни се срещнаха, но аз не сведох очи, а само поклащах топоришката покрай бедрото си. Доналд Шеймъс бе едър мъж и ако се бе стигнало до бой, несъмнено щеше здравата да ме подреди. Но и аз вече бях як младеж и никой от двама ни не се съмняваше, че с дебелото дърво в ръка ще му нанеса значителни поражения.

Така, без да промълвим и дума, чертата бе теглена. Той препаса колана си и изръмжа на Питър да се пръждосва, а аз оставих дръжката обратно на мястото ѝ.

Когато идваше мой ред да опитам каиша, никога не се съпротивлявах и мисля, че след този случай той нашарваше задника ми два пъти по-често от необходимото. Сякаш отнасях и порцията, полагаща се на брат ми, но това не ме притесняваше. Болката отминаваше, а обещанието към майка ми си беше спазено.

През втората зима спасих едно от агнетата от сигурна смърт. То беше много слабо, едва се държеше на крака, а овцата по някаква причина не го хареса и му отказа вимето си. Тогава Доналд ми даде бутилка с биберон и ми заръча да го храня.

Прекарах близо две седмици в това занимание и бе очевидно, че агнето ме взема за своя майка. Беше женско и аз го кръстих Мораг, а то ме следваше навсякъде, като куче. Когато ходех да режа водорасли, слизаше с мен до брега, а на обяд, докато ядях сандвичите, приготвени ми от Мери-Ан, се свиваше до мен и двамата се топлехме. Аз го галех по главата, а то ме гледаше с големи, пълни с обожание очи. Това бе първата изпълнена с обич връзка, която имах с някое живо същество след смъртта на майка ми. С изключение, разбира се, на Питър. Но това беше различно.

Странно е, че именно Мораг стана причина за първото ми сексуално изживяване с Кейт. Или по-точно, нейната ревност към агнето. Изглежда глупаво някой да ревнува от едно животинче, но тук не бива да се забравя дълбочината на емоционалната ми привързаност към него.

До този момент аз дори не бях помирисвал секс и част от мен предполагаше, че той навярно е за другите хора, а аз така и ще прекарам остатъка от живота си, мастурбирайки под одеялото.

Докато Кейт не ме взе в свои ръце. Образно казано.

Тя вече на няколко пъти се бе оплаквала от прекомерното ми внимание към Мораг. По-рано винаги ходех на кея да посрещам Питър и нея след училище и тримата се забавлявахме да хвърляме камъни в залива, или прекосявахме хълма и слизахме до плажа от другата му страна, който тя наричаше Плажа на Чарли. Тук никога нямаше жива душа и ние играехме на криеница сред високите треви и порутени стопански постройки, или се надбягвахме по твърдия гладък пясък при отлив. Но след появата на Мораг аз започнах да пропускам тези занимания.

— Излагаш се вече с това агне — рече ми един ден Кейт. — Разбирам поне да беше куче! — И действително, моята любимка вече бе достатъчно голяма, за да пасе сама, но аз все още я водех навсякъде със себе си. Вървяхме мълчаливо по пътя, водещ покрай магазина на Никълсън. Беше хубав пролетен ден, с лек югоизточен ветрец, а небето бе ясно, само с няколко бели облачета, подобни на снопчета развлечена вълна. Слънцето топлеше приятно кожата и изглеждаше, че зимата най-сетне се е оттеглила в своите мрачни предели да чака есенното равноденствие, след което отново щеше да покаже зъбите си с октомврийските бури. Но сега, на прага на задаващото се лято, всичко това изглеждаше твърде далечно. Повечето мъже бяха излезли в морето, а жените седяха пред праговете на къщите си и се занимаваха с ръкоделие. Звукът на песните им, носени от вятъра, бе странно въздействащ. Всеки път, щом го чувах, по гърба ми полазваха тръпки.

— Хайде да се срещнем довечера — понижи глас Кейт, сякаш някой можеше да ни подслуша. — Искам да ти дам нещо.

— Довечера? — учудих се. — Кога, след вечеря?

— Не. Щом се стъмни хубаво и всички заспят. Ще успееш ли да се измъкнеш през задния прозорец?

— Предполагам, че да — отвърнах озадачено. — Но защо? Ако имаш нещо да ми даваш, защо не ми го дадеш сега?

— Защото не мога, глупчо!

Спряхме на билото на хълма, откъдето се откриваше гледка през залива към Лудах.

— Ще се видим на кея в единайсет. Дотогава всички у вас ще са по леглата, нали?