Питър Мей - Човекът от остров Луис

Тя се пресегна, улови главата ми с ръце и ме придърпа надолу, за да ме целуне. Дълга, сластна целувка, при която езикът ѝ бавно се преплиташе в моя. В следващия момент вече беше на крака и ме дърпаше към морето.

— Хайде, Джони!

И ние се затичахме голи между камъните, прекосихме пясъка и влязохме във водата.

Шокът от съприкосновението на студената вода с разгорещената ни кожа бе толкова силен, че за секунда дъхът ни замря. После и двамата неволно изпищяхме. Макар че наоколо нямаше обитаеми къщи, истинско чудо е, че никой не ни е чул, защото гласовете ни сигурно са отекнали чак до другия край на острова.

— Замръзна ми задникът! — извика Кейт в тъмното, а аз се ухилих и отвърнах:

— Пак ще ти го стопля.

С пляскане се върнахме обратно към плажа, изкачихме се до разрушената къща и се отъркаляхме в тревата, за да се изсушим. Навлякохме набързо дрехите си и легнахме един до друг, притиснати в обятията си и загледани нагоре към звездите. Омагьосани, останали без дъх, сякаш за първи път в човешката история откривахме секса.

Дълго време не разменихме нито дума, докато накрая аз не попитах:

— Какво беше онова, което искаше да ми дадеш?

А Кейт само се изкиска.

Повдигнах се на лакът и я изгледах озадачено.

— Нещо смешно ли казах?

— Един ден ще разбереш, голямо момче — отвърна все още усмихната тя.

Отпуснах се пак по гръб и неприятното усещане, че ми се подиграват, бързо се стопи, отстъпвайки място на всепомитащо чувство на любов, на желание да съм винаги до нея, да я пазя и защитавам. Тя зарови лице в шията ми, прегърнала ме с ръка и преметнала единия си крак връз мен, а аз просто се взирах в звездите, изпълнен с ново блаженство от това, че съм жив.

— Защо наричаш това място Плажа на Чарли? — попитах, като я целунах по косата.

— Защото тук Хубавия принц Чарли 9 9 Чарлз Едуард Стюарт (1720-1788) — претендент за короната на Англия, Шотландия и Ирландия. — Б.пр. е слязъл на сушата, когато през 1745-а дошъл да събира войски за якобитското въстание срещу англичаните — отвърна тя. — Поне така ни учат в училище.

През следващите седмици още на няколко пъти се срещахме и ходехме в старата разрушена къща, за да правим любов. Хубавото пролетно време продължаваше и човек можеше да усети как океанът се затопля от мощния поток на Гълфстрийма, нахлуващ в студените зимни води на Северния Атлантик. Докато не настъпи онази нощ, в която всичко се обърка.

Бяхме се уговорили да се срещнем както обикновено, но още следобед вятърът се промени и откъм хоризонта се зададоха тежки, тъмни облаци, които набъбваха все повече с настъпването на вечерта. Постепенно се разрази истинска буря, съпроводена с проливен дъжд. Връщащият се от комина дим задави цялата стая и ние, въпреки ранния час, набързо се разотидохме по леглата.

Аз дълго лежах, вперил поглед в тавана, без да знам какво да правя. Имах уговорка с Кейт, която нямаше как да отменя. Макар любовната среща в това време да бе изключена, бях длъжен да отида, просто в случай че и тя го направи. Другото означаваше да я оставя да ме чака сама на кея, прогизнала до кости.

Чаках нетърпеливо, поглеждайки час по час фосфоресциращите стрелки на часовника си. Щом моментът дойде, се измъкнах от завивките и извадих мушамата, която бях скрил под леглото. Тъкмо вдигах прозореца, когато чух в тъмното гласа на Питър, доста силен, за да надвика шума на вятъра отвън.

— Къде отиваш?

Сърцето ми подскочи и се извърнах рязко. В гърдите ми се надигна неоправдан гняв.

— Не е твоя работа къде отивам. Заспивай веднага!

— Но, Джони, ти не ходиш никъде без мен.

— По-тихо, за бога! Просто се обърни на другата страна и се преструвай, че съм до теб. Ще се върна, преди да си усетил.

После прескочих перваза и се спуснах от другата страна. Когато се обърнах да затворя прозореца, видях безкръвното лице на брат си, който седеше в леглото и ме гледаше със смесица от неразбиране и страх. Обърнах му гръб, нахлупих качулката и поех през дъжда.

Тази вечер и дума не можеше да става за тичане надолу по хълма. Беше тъмно като в рог и трябваше внимателно да подбирам пътя си между камъните и високата трева, докато вятърът шибаше злостно в лицето ми. Успях да ускоря крачка едва когато стигнах пътеката, водеща към кея.

Стигнах там, но от Кейт нямаше и следа. Приливът наближаваше най-високата си точка и нито заливът, нито вълноломът предоставяха някаква защита срещу беснеещото море. Пенестите талази връхлитаха един подир друг и с оглушителен рев заливаха брега. Пръските, летящи от тях, в съчетание с дъжда, ме измокряха до кости и аз усещах как въпреки мушамата прогизналите дрехи лепнат по тялото ми. Озърнах се в тъмнината, питайки се още колко да чакам. Беше лудост, че изобщо съм излязъл. Трябваше да се досетя, че Кейт никога няма да тръгне в такова време.