Питър Мей - Човекът от остров Луис

И тогава видях малката фигурка, приближаваща изпод сянката на хълма. Беше тя, с жвакащи гумени ботуши, няколко размера по-големи от нейния, и увита в шлифер, навярно принадлежащ на госпожа О’Хенли. Сграбчих я в обятията си и я притиснах силно.

— Не исках да дойдеш и да се окаже, че ме няма — извиках през воя на вятъра.

— Аз също — ухили се тя и ме целуна. — Но се радвам, че си тук. Ако ще и само за да ми кажеш, че днес няма да стане.

— Кое нямало да ми стане?

— Ама и ти, само за едно си мислиш — засмя се Кейт.

Целунахме се отново и останахме за кратко прегърнати сред бурята и дъжда, вилнеещи навред около нас. После тя се отскубна с думите:

— Най-добре да се прибирам. Един господ знае как ще обясня тези мокри дрехи. — И с последна целувка тя се обърна и бързо изчезна в нощта. Гледах известно време подире ѝ, после също се отправих към дома. Но не бях изминал и десетина метра, когато видях насреща си нечий силует. В първия миг замръзнах от страх, преди да осъзная, че това е Питър. Не носеше никаква връхна дреха, а само вехтите си дочени панталони и едно протрито сако, дадено му от Доналд Шеймъс. Беше мокър като мишка, със залепнала за челото коса, а върху лицето му, въпреки мрака, ясно се четеше израз на окаяна мъка. Навярно се бе облякъл и тръгнал веднага след мен.

— За бога, Питър, какво търсиш тук?

— Ти беше с Кейт — отвърна той.

— Да. — Нямаше как да отрека очевидното.

— Зад гърба ми.

— Не, Питър!

— Да, Джони. Винаги сме били тримата. Аз, ти и Кейт. Винаги, още от сиропиталището. — Очите му горяха от странна емоция. — Видях те как я целуваш.

— Ела — улових го за ръка. — Хайде да се прибираме у дома.

Но той се дръпна рязко и се вторачи в мен през дъжда.

— Не! Ти си ме лъгал.

— Какви ги говориш? — Вече започвах да се гневя. — Кейт и аз сме влюбени, ясно? Това няма нищо общо с теб.

Той млъкна, сякаш го бях зашлевил. Никога няма да забравя изражението му — изражение на човек, предаден от най-близкия си. После, без да обели и дума, се впусна в бяг. Бях толкова изненадан, че ми трябваха няколко секунди да реагирам, а през това време той се изгуби от погледа ми.

— Питър! — извиках.

Той не бе побягнал по пътеката за вкъщи, а в обратна посока, към брега. Изпъшках безпомощно и се впуснах след него.

Чудовищните вълни се разбиваха по целия северен бряг, неравен и осеян с ръбати каменни блокове, стърчащи в подножието на отвесните скали. Сега видях брат си, като едва различаваща се тъмна сянка, да си проправя път сред тях. Това беше лудост. Във всеки момент някоя вълна можеше да го грабне и завлече в дълбините на залива, към сигурна смърт. Проклинайки деня, в който се беше родил, аз също започнах да прескачам от камък на камък.

На няколко пъти го виках, но гласът ми потъваше в рева на морето, отнесен от вятъра. Оставаше ми единствено да не го губя от поглед и да се опитам да го настигна. Бях само на няколко крачки зад него, когато започна да се катери. При нормални условия това нямаше да е чак толкова трудно, но тази вечер граничеше с безумие. Крайбрежните скали бяха седем или осем метра високи, прорязани от дълбока цепнатина, сякаш някой великан ги бе ударил с огромен чук и длето.

Брат ми беше почти на върха, когато падна. Дори да е извикал, не съм го чул. Той просто изчезна в черната паст на този отвор. Зарязах всяка предпазливост и панически се заизкачвах към мястото, където го бях видял за последно. Надзърнах надолу в ямата, но там цареше абсолютна чернота.

— Питър! — изкрещях, но ми отвърна единствено ехото от каменните недра. После, за свое огромно облекчение, дочух слабия му глас:

— Джони! Джони, помогни ми!

Знам, че постъпих неразумно. Ако бях спрял да помисля, щях да изтичам обратно до вкъщи и да събудя Доналд Шеймъс. Независимо какви неприятности щях да си навлека. Но аз не го сторих и само след няколко секунди бях в същото окаяно положение, както и Питър.

Започнах да се спускам в цепнатината, като търсех опора в двете ѝ срещуположни стени, но в един момент левият ми крак просто пропадна и аз полетях надолу. По време на падането явно съм си ударил главата, защото, преди да стигна дъното, вече бях в несвяст. Нямам представа колко време съм лежал в безсъзнание, но първото, което чух, бе гласът на Питър, съвсем близо до моето ухо. Той повтаряше името ми, отново и отново като някаква мантра.

Заедно с пробуждането ми дойде и болката. Толкова пронизваща, че не можех да си поема дъх. Лежах проснат върху ложе от скала и чакъл, а лявата ми ръка бе неестествено извита зад гърба. Моментално разбрах, че е счупена. С цената на много усилия успях да се повдигна до седнало положение, крещейки ругатни в нощта по адрес на Бог, Дева Мария, Питър и всичко останало, което ми дойде наум. Не виждах по-далеч от носа си, но чувах ясно рева на океана. Чакълът под мен бе мокър и осеян с водорасли, което значеше, че единствено настъпилият отлив е причината да не сме под водата.