Питър Мей - Човекът от остров Луис

Поехме нагоре по склона към дома, където Мери-Ан ни очакваше с къкрещо на печката ястие, изпълващо кухнята с вкусен аромат. Щом се появихме на прага, се обърна и ни огледа добре, но също не каза нищо, а просто продължи да бърка гозбата.

Първите думи, които чухме, бяха на благодарствената молитва, отправена към Всевишния за храната на трапезата, след което Мери-Ан ни поднесе царско угощение. Аз не бях много наясно с Библията по онова време, но все пак си припомних притчата за блудния син и за това как баща му го посрещнал с отворени обятия, сякаш нищо не се е случило. Сърбахме с апетит гъстата гореща супа със зеленчуци. След като отопихме чиниите с прясно изпечения хляб, последва задушено месо с картофи, а накрая — пудинг за десерт. Не помнех някога в живота си да съм ял с по-голяма наслада.

После се преоблякох, надянах гумените ботуши и отидох да нахраня овцете и кокошките. Това не беше лесна задача с една гипсирана ръка, но въпреки всичко настроението ми бе приповдигнато и навярно за първи път от осемнайсетте месеца, прекарани на острова, действително се чувствах у дома. През цялото време се озъртах за Мораг, защото бях сигурен, че съм ѝ липсвал, макар и част от мен да се боеше, че може да ме е забравила. Но овчицата не се виждаше никъде и след половин час безплодно търсене се върнах в къщата. Доналд Шеймъс седеше в креслото до печката и пуфкаше с лулата си.

— Къде е Мораг? — попитах.

Той се обърна със странен, мъгляв израз в очите.

— Току-що я изяде, синко.

Не му показах колко дълбоко ме е наранила жестокостта му и никой не разбра за сълзите ми, пролети под завивките същата нощ. Но той още не бе приключил с мен.

На следващата сутрин ме отведе в помещението, където се колеха овцете. Не знам какво имаше в тази стара барака с ръждив тенекиен покрив, но още щом човек прекрачеше прага ѝ, го лъхваше усещане за смърт. Дотогава не бях виждал как се коли овца и Доналд явно бе решил, че е време да ми покаже.

— Животните са за ядене — каза. — Не за обичане.

После вкара вътре едно младо овне и ме накара да го уловя за рогата. Докато то се дърпаше, подложи под него кофа и извади дълъг нож, чието острие проблесна на светлината, проникваща през малкото прозорче. С едно бързо, кратко движение преряза артерията на шията му и кръвта пръсна в кофата.

Мислех, че животното ще се бори повече, но то спря да се съпротивлява почти веднага, вперило в мен големите си отчаяни очи. С изтичането на кръвта, и светлината в тях постепенно гаснеше.

По-късно видях същото изражение в очите на Питър, когато и неговото гърло бе прерязано в онази нощ на Плажа на Чарли.

Момчето сега седи и ме гледа, сякаш очаква да кажа нещо. По някакъв странен начин съзирам в очите му себе си и се пресягам, за да уловя ръката му. Проклети сълзи! Как замъгляват всичко. Усещам как стиска пръстите ми и всичко, което животът ми представлява и някога е представлявал, изглежда черно от отчаяние.

— Съжалявам, Питър — казвам. — Толкова съжалявам.

Старото гробище бе толкова препълнено, че преливаше отвъд своите обрасли с мъх каменни стени и нови гробове превземаха постепенно тревистия склон по посока на църквата.

Фин паркира колата и пое пешком сред паметниците. Отвъдното бе многолюдно място, дори на малък остров като този. Кръстовете се издигаха гъсто, изпъквайки ясно върху лишената от дървета земя. Толкова много човешки души, преминали от единия живот в другия. Всичките в сянката на църквата, където някога са идвали да се молят. Църква, построена с парите на рибарите. Църква с нос на лодка под олтара.

Отвъд далечната страна на оградата се издигаше модерна едноетажна постройка с покрита тераса, предлагаща гледка към залива. Но това не беше къща за живеене, а бар „Политишън“, както оповестяваше табелата, окачена над вратата. Удобно място, помисли си Фин, където мъртвите, или поне техните оплаквачи, да наквасят гърла на път от църквата за гробището. Място, където да удавят скръбта си.

На паркинга отпред бе спрян розов мерцедес с вдигнат гюрук. Докато минаваше покрай него, иззад открехнатото стъкло го заджафка дребен йоркширски териер.

В кръчмата беше тихо, само неколцина клиенти дремеха над питиетата си в късния следобед. Фин си поръча бира от словоохотливата барманка, която му обясни, че заведението е кръстено на кораба „Политишън“, който потънал в залива през войната, на път за Карибско море.

— Разбира се — добави жената, — всеки, който е чел книгата „Уиски в изобилие“ на Комптън Макензи, ще знае, че товарът му е включвал сандъци с чудесно малцово уиски. И че жителите на острова са прекарали следващите шест месеца, занимавайки се основно с неговото „спасяване“ и криене от акцизните.