Питър Мей - Човекът от остров Луис

Тук тя му показа три бутилки, още пълни, които според думите ѝ представляваха част от същия този товар. Фин се зачуди колко ли пъти е разказвала същата история и реши да смени темата.

— Мога ли да ви попитам за онзи плаж отвъд гробището, на западната страна на острова?

— Да, какво за него?

— Защо името му е Плажа на Чарли?

— Никога не съм чувала да му казват така. — Барманката сви рамене и се обърна към възрастната дама, която седеше сама на закритата тераса и съзерцаваше залива, въртейки между пръстите си чаша джин с тоник. — Мораг, да знаеш защо някой би наричал плажа долу „Плажа на Чарли“?

Мораг се обърна и Фин начаса си даде сметка, че навремето трябва да е била поразително красива. Имаше ясни черти и гладка загоряла кожа под хаотична маса от буйна, изрусена коса, които ѝ придаваха вид на петдесетгодишна, макар по-внимателното вглеждане да издаваше, че е поне на седемдесет. И двете ѝ ръце тегнеха от златни и сребърни пръстени и гривни, които подръннаха, щом надигна питието с елегантните си пръсти с яркорозов маникюр. Беше облечена в бяла блуза, късо дантелено елече и прозирна синя пола на волани. Като цяло нямаше вид на жена, която ще срещнеш в затънтено място като тукашното.

— Ако трябва да предположа, миличка — дари ги с ослепителна усмивка тя, — причината навярно ще да е, че там Хубавия принц Чарли и седемте мъже от Мойдарт са слезли от френската фрегата „Льо Дю Тейе“, за да събират армия за якобитското въстание срещу англичаните.

— Виж ти, не знаех — рече барманката.

— Какво ли ви учат в училище вас, младите — поклати глава Мораг. — Историята гласи, че Чарли се укрил в едно заливче, наречено Койлеаг а’ Фрионса — ще рече, Залива на принца. — Тя обърна лъчистите си кафяви очи към Фин. — А кой се интересува?

Той взе халбата си, прекоси терасата и ѝ протегна ръка.

— Фин Маклауд. Търся сведения за семейството, което е живяло точно под вашата къща.

— О, значи знаете коя съм? — повдигна изненадано вежди тя.

— Узнах едва щом пристигнах — усмихна се той. — Но от друга страна, не беше особено трудно. Дори ако пренебрегнем розовия мерцедес на паркинга, пак щях да предположа, че сте актрисата Мораг Макюън.

— Добро попадение, миличък. Трябвало е да станеш полицай.

— Вече бях такъв. А и бездруго сте достатъчно известна от екрана.

— Е, не всеки е роб на телевизията. — Тя отпи от джина си. — Да разбирам ли, че вече не работиш в полицията?

— Не, сега съм просто частно лице.

— По мое време всички къщи тук бяха още обитаеми. Така че ако някой може да ти помогне, това съм аз. — Мораг пресуши чашата си и се изправи сковано, като ръката ѝ внезапно се стрелна, за да се опре на рамото му. — Проклет ревматизъм! Изпрати ме до вкъщи, господин бивш полицай Фин Маклауд, а аз ще ти налея две-три питиета, докато ти разказвам. — Тя се приведе доверително към ухото му, но гласът ѝ остана доста над нивото на сценичния шепот. — Там пиячката е по-евтина.

Щом излязоха на паркинга, Мораг каза:

— Остави си колата тук, ще отидем с моята. Винаги можеш да се върнеш пеша и да си я вземеш. — После се вмъкна зад волана на розовия мерцедес, посрещната от въодушевеното джафкане на териера. — Запознай се с Дино. Дино, това е Фин. — Фин се настани на пътническата седалка, а кучето го изгледа любопитно и скочи в скута на стопанката си. Тя запали двигателя и спусна гюрука. — Той обича вятърът да му роши козината. А и слънцето се показва толкова рядко, че е срамота да не му се порадваш в ден като днешния, нали?

— Абсолютно.

Мораг извади цигара и я запали.

— С тези проклети забрани човек вече не може дори да пуши с питието си, освен в собствения си дом. — Тя всмука дима дълбоко в дробовете си и го издиша. — Сега е по-добре.

Колата напусна паркинга със свистене на гуми, минавайки на сантиметри от стълба на портата. Докато се носеха нагоре по хълма, Дино бе опрял лапи на страничната врата, излагайки муцуната си на вятъра. Мораг, от своя страна, небрежно жонглираше с цигарата и лоста за скоростите. Всеки път щом ги сменяше, колата леко занасяше наляво или надясно. Профучаха покрай началното училище и се устремиха към църквата, а Фин се бе вкопчил с побелели кокалчета в ръбовете на седалката си.

— Когато обясних на хората от „Мерцедес“ какъв цвят желая, те заявиха, че го нямали в каталога — рече Мораг, докато въздушното течение отнасяше встрани цигарената пепел и дима от устата ѝ. — А аз им показах маникюра си и отвърнах, как да го нямате, ето този е. Дори им оставих шишенцето с лак, за да докарат точно същия розов оттенък. Видяхте ли, казах им, щом доставиха колата, всичко е възможно.