Питър Мей - Човекът от остров Луис

Тя се засмя, а Фин искрено си пожела да отделя повече внимание на пътя, отколкото на беседата с него.

Превалиха хълма и се спуснаха вихрено надолу към пристанището Хаун, като в последния момент завиха надясно, следвайки извивката на малкия залив, и поеха по новия асфалтиран участък към голямата бяла къща на Мораг. Гумите изтрополиха през решетката за овце, а сетне изхрущяха върху късчетата гранитен чакъл, примесени с шарени стъклени мъниста.

— Те блестят нощем, ако запаля лампите — обясни Мораг, докато слизаше от колата, пускайки Дино от скута си. — Все едно ходиш по светлина.

Стълбите към верандата се охраняваха от гипсови статуи на голи женски тела, а из градината лежаха или стояха фигури на сърни в естествена големина. Върху алпинариума в средата на малко езерце се изтягаше бронзова русалка. По горния край на оградата минаваше неоново осветление, а между плочките на теракотената настилка растяха няколко цъфтящи храста, устояли по някакъв начин на суровия климат. Навред бяха окачени вятърни камбанки, създаващи нестихваща какофония от бамбук и метал.

Фин последва Мораг и Дино в застлано с дебел килим антре, откъдето широко стълбище водеше към втория етаж. Стените бяха покрити от цветни репродукции на кораба „Мейфлауър“, мадони, морски сцени и светци. Имаше гръцки колони, увенчани с всевъзможни дрънкулки, а точно на входа на всекидневната се бе проснал изящен сребърен гепард. Самата стая разполагаше с бар, както и с панорамен френски прозорец, излизащ към верандата. Всяко налично пространство по бара, масичките и лавиците бе заето от порцеланови фигурки, лъскави кутии за украшения, лампи и лъвове. Мраморният под бе излъскан почти до огледален блясък.

Мораг хвърли връхната си дреха върху едно кожено кресло и се вмъкна зад бара, за да приготви питиетата.

— Е, разполагай се. Какво ще желаеш — бира, уиски? Или нещо по-екзотично?

— Само бира, благодаря. — Фин, който бе изпил по-малко от половината си халба в бар „Политишън“, пое от нея чашата с пенливата течност и си проправи път между хаоса от предмети към прозореца. Оттам се разкриваше великолепна гледка през залива към остров Уист, а също към малкия каменен кей под тях, където бяха приставали корабите от Лудах преди построяването на пътищата и появата на автомобилните фериботи. — В Ерискей ли сте родена?

— Не, но съм отрасла тук.

Фин се обърна и я видя да надига продължително своя джин с тоник. Подрънкването на кубчетата лед наподобяваше това на вятърните камбанки отвън.

— И как едно местно момиче е станало прочута актриса?

Мораг се засмя гръмко.

— За прочута не знам, но първата стъпка за едно момиче от остров Ерискей, което иска да стане каквото и да било, е просто да се махне оттук.

— На каква възраст заминахте?

— На седемнайсет. Постъпих в Кралската шотландска музикална и драматична академия в Глазгоу. Открай време исках да стана актриса. Още откакто в читалището показваха един филм за Ерискей. Той не беше художествен, а документален, сниман от някакъв германец през трийсетте. Но въпреки това в образите, движещи се по големия екран, имаше нещо омагьосващо. Нещо, което сякаш им придаваше безсмъртие. И аз се запалих по него. — Мораг излезе иззад бара и се настани на дивана, а Дино моментално скочи върху коленете ѝ. — Друг път един от нашите учители устрои прожекция у дома си. Беше тъкмо след появата на електричеството. Ние, хлапетата, се натъпкахме в гостната му, а той ни показа кадри от ваканцията си в Инвърнес. При това ни взе по пени на калпак, мошеникът! — Тя се заля от смях, а териерът вирна глава и излая два пъти.

— Връщахте ли се понякога тук? — попита с усмивка Фин.

— Не. Никога. Години наред работих в театрите в Глазгоу и Единбург, обикалях цяла Шотландия на турнета. А после ми предложиха първата роля в телевизията и оттогава вече не погледнах назад. Отидох в Лондон, започнах да посещавам кастинги, а през останалото време си изкарвах прехраната като сервитьорка. Справях се горе-долу, но бях далеч от успеха. — Мораг изпадна в кратък размисъл, съпроводен от поредната глътка джин. — Докато не ме поканиха за сериала „Улицата“. Вече не бях първа младост, но затова пък веднага си лепнах в ролята. И аз не знам защо. Хората просто харесваха образа ми. Станах, така да се каже, нарицателно име. — Тя се подсмихна. — Последваха двайсет години слава и съответното щедро заплащане, което пък ми осигури ето това — тя обгърна с широк жест своето царство. — Едно много комфортно пенсиониране.