Питър Мей - Човекът от остров Луис

Вдигна съпругата на Джордж, което му напомни, че сержантът вече на няколко пъти го бе канил на вечеря с дива сьомга у тях, а той така и не бе намерил време да отиде.

— Добър вечер, госпожо Гън, безпокои ви Фин Маклауд. Джордж там ли е?

— А, здравейте, господин Маклауд — поздрави тя така, сякаш се познаваха отдавна. — Момент, ей сега ще го повикам.

След няколко секунди в слушалката се разнесе гласът на Гън.

— Привет, Фин, откъде се обаждаш?

— От Лохбойсдейл.

— И какво, по дяволите, правиш там?

— Почти сигурен съм, че бащата на Маршели е от Ерискей. И мисля, че има начин да разкрия самоличността му. Но за целта ми е нужна твоята помощ.

Настъпи продължителна тишина.

— И в какво точно ще се изразява тя?

— Знаеш ли дали са готови онези рисунки от тъканта на одеялото, с което е бил загърнат трупът?

— Готови са, да. Тъкмо днес ги получихме от художника. — Нова пауза. — Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Разбира се, Джордж, веднага щом се уверя, че съм прав.

— Да знаеш, че търпението ми започва да се изчерпва, Фин. — Дълбока въздишка. — Добре, какво искаш да направя?

— Да ми ги пратиш по факса в хотел „Лохбойсдейл“.

Отново тази проклета тъмнина! Постоянно е тъмно. А аз сънувах нещо. Да пукна, ако помня какво беше, но го видях съвсем отчетливо и тъкмо то ме събуди.

Колко ли е часът? Хм, будилника на нощното шкафче го няма. Мери трябва да го е прибрала. Но сигурно вече е време за доене. Дано поне дъждът да е спрял. Дърпам пердето, но той все така се лее по стъклото на прозореца. Проклятие!

Не ми отнема дълго да се облека. Ето я и старата ми шапка на стола. От толкова години ми служи вярно. Пази ми главата топла и суха, нищо, че вятърът понякога я събаря.

Отвън в антрето свети, но Мери не се вижда никъде. Навярно е в кухнята и ми приготвя закуска. Просто ще седна на масата и ще чакам. Не помня какво сме вечеряли снощи, но сега съм гладен.

О, боже! Образът от онзи дяволски сън внезапно се връща. Бях на някакъв плаж и се разхождах с един млад мъж, който ми показа нещо като монета, окачена на верижка. А аз я сграбчих в юмрук, замахнах и я хвърлих в океана. Чак когато изчезна сред вълните, си дадох сметка какво представлява. Медальонът на свети Кристофър. Спомням си ясно като бял ден как тя ми го даде. Само че тогава беше нощ, а аз се намирах в ужасно състояние.

Питър лежеше в буса на Доналд Шеймъс, на кея в Лудах, увит в стара плетена покривка за легло. Мъртъв. Облян в кръв. А аз едва владеех емоциите си.

Бяхме го докарали през залива от Хаун в малката гребна лодка на Доналд. Вилнееше страховита буря. Усещах Божия гняв в нейната сила, чувах укора на майка си във воя на вятъра. Наоколо бе тъмно като в рог, а вълните подмятаха жалката ни черупка. На моменти почти нямах сили да загреба отново с веслата. Ако не бяха светлините на къщите на отсрещния бряг, никога нямаше да се доберем до него.

Вързахме лодката в края на кея и аз знаех, че Кейт ще трябва да гребе сама на връщане. Тя не искаше да ме пуска и аз никога няма да забравя израза в нейните очи, когато се пресегна и се вкопчи с две ръце в реверите ми.

— Джони, не тръгвай.

— Трябва.

— Не! Можем да разкажем какво се е случило.

А аз само поклатих глава и я сграбчих за раменете.

— Никой не бива да узнава за това, Кейт. Никога. Обещай ми. — Тя мълчеше и аз я разтърсих. — Обещай ми!

Тя сведе очи към земята и обори глава.

— Обещавам.

Вятърът отнесе думата почти преди да съм я чул. Аз я взех в прегръдките си и я притиснах толкова силно, че се уплаших да не я задуша.

— Няма как да обясним случилото се — казах. — А и имам работа за вършене. — Бях престъпил даденото на майка ми обещание и знаех, че не ще мога да живея със себе си, докато не поправя нещата. Ако те изобщо бяха поправими.

Кейт ме погледна и в чертите ѝ пролича страх.

— Забрави, Джони. Просто забрави.

Но това бе невъзможно и тя го знаеше. Затова се освободи от обятията ми, отстъпи назад и откачи от шията си медальона на свети Кристофър. Протегна го към мен, а верижката му се въртеше и усукваше от вятъра.

— Искам да го вземеш.

— Не мога — поклатих глава. — Ти го имаш, откакто те познавам.

— Вземи го! — Познавах този тон, с който нямаше смисъл да се спори. — Той ще те пази, Джони. И всеки път, щом го погледнеш, се сещай за мен. Мисли за мен.

Неохотно го поех от ръката ѝ и го стиснах здраво. Това малко късче от Кейт, което щях да пазя през целия си останал живот. Тогава тя докосна лицето ми, точно както онзи първи път, и ме целуна. Мека, сладка целувка, пълна с любов и мъка.