Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Да не би да предете вълна? — попита.

— За бога, не — засмя се Мораг, като седна зад волана, а Дино отново скочи в скута ѝ. Този път гюрукът бе вдигнат и той започна неспокойно да скимти и да тика влажния си нос в стъклото, докато тя не свали прозореца, позволявайки му да подаде глава навън. — Никога не съм го правила и нямам намерение да започвам. Просто го взех и реших да го реставрирам. Ще стои добре в гостната, а и ще ми напомня за всички онези жени, които съм гледала да предат като момиче. После изработваха от преждата одеяла, чорапи и пуловери за мъжете. Повечето мъже бяха рибари и прекарваха в морето по пет дни в седмицата. Знаеше се, че местните пуловери от промаслена вълна са практически непромокаеми, и те всички ги носеха.

Тя стигна крайбрежния път и зави рязко по него.

— При плетенето всяка жена си имаше свой собствен мотив, който обикновено се предаваше от майка на дъщеря. Толкова специфичен, че когато извадеха нечий разложен труп от морето, можеха да го разпознаят само по шарката на пуловера. Безпогрешно, като пръстов отпечатък.

Мораг се обърна да махне за поздрав на възрастния мъж, с когото Фин бе разговарял по-рано, и мерцедесът едва не влезе в канавката, но това изобщо не я притесни.

— Тук имаме един пенсиониран свещеник, който си пада малко историк. Нали е дал обет за целомъдрие, какво друго да прави през дългите зимни вечери. — Тя хвърли палава усмивка на Фин. — Та той колекционира мотиви на тъкани от Ерискей. Чувала съм, че имал снимки и рисунки, обхващащи цял век, ако не и повече.

Скоро стигнаха билото на хълма и тя го изгледа любопитно.

— Нещо си много мълчалив.

— Просто ми е приятно да слушам вашите истории — отвърна Фин с мисълта, че трудно би успял да вмъкне и дума в разговора, дори и да иска.

— А защо те интересуваха моите съседи О’Хенли?

— Всъщност интересуват ме не те, а произходът на един стар човек, който сега живее на остров Луис. Мисля, че следите му водят към Ерискей.

— Как се казва? Нищо чудно да го познавам.

— О, надали. Представя се като Тормод Макдоналд, но това не е истинското му име.

— А кое тогава?

— Тъкмо това се опитвам да разбера.

Дъждът започна, докато Фин шофираше на север от Лудах. Първо по предното му стъкло заудряха отделни тежки капки, носени откъм океана, а после пороят се разрази с пълна сила, принуждавайки го да включи чистачките на максимална скорост. Щом стигна Далибърг, отби по пътя за Лохбойсдейл, а в съзнанието му все още се въртяха думите на Мораг за неповторимите мотиви в тъканите на жените от Ерискей — може би неговият последен шанс да разкрие истинската самоличност на бащата на Маршели.

Хотел „Лохбойсдейл“ бе кацнал точно над пристанището, откъм подветрената страна на планината Бен Кенет, известна на келтски като Бейн Рю Койнах. Той представляваше традиционна белосана постройка, с някои по-нови разширения и ресторант, предлагащ гледка към залива. На тъмната рецепция момиче в карирана пола му даде ключовете за единичната стая и отговори положително на неговия въпрос дали хотелът разполага с факс. Фин си записа номера и се качи по стълбите в стаята си.

През прозореца, в сумрака на късния следобед, се виждаше пристанището, където тъкмо пристигаше фериботът „Калмак“ от Обан. Двата му червени комина постепенно изплуваха от дъжда, той направи маневра и спусна рампата си върху кея. Дребни фигурки в жълти мушами сновяха около изпълзяващите от трюма му автомобили и Фин се запита как ли са се чувствали онези бедни, объркани хлапета, откъснати от всичко, което някога са познавали, и стоварени на същия този кей, за да посрещнат участта си. И изпита гняв към всички, чиято религия или политика бе допуснала това.

Кой изобщо е знаел за случващото се, освен пряко засегнатите от него? Защо не е било отразено в пресата, както положително е щяло да се случи днес? Как са щели да реагират съвременниците, ако са научели? Неговите собствени родители без съмнение биха се възмутили. Той самият изпитваше болка при мисълта. Болката на родител, а също и на сирак. Собствената му съдба имаше толкова допирни точки със съдбите на онези клети деца, че му идеше да замахне и от тяхно име да излее яростта си върху нещо — или върху някого.

А дъждът продължаваше да се стича отвън по стъклото като сълзи, пролети за нещастните, изгубени души.

Той прекоси стаята и с натежало сърце седна върху ръба на леглото. Включи лампата върху нощното шкафче, извади мобилния си телефон и набра домашния номер на Джордж Гън.