Питър Мей - Човекът от остров Луис

Не я видях никога повече. И макар по-късно да се ожених и да станах баща на две прекрасни дъщери, не съм обичал друга жена след нея.

О, боже… Какво ме е прихванало, та да го хвърля в морето? Дали ми се е присънило, или съм го сторил наистина? И защо бих направил нещо подобно? Бедната Кейт. Изгубена завинаги.

Лампата щраква и аз примигвам от ярката светлина. Някаква жена ме гледа така, сякаш ми е изникнала втора глава.

— Какво правите, господин Макдоналд? Защо седите в тъмното, и то напълно облечен?

— Време е за доене — обяснявам ѝ. — Просто чакам Мери да ми донесе закуската.

— Рано е още за закуска. Елате, ще ви сложа да легнете.

Луда жена! Нали вече съм станал, а и кравите няма да чакат.

Тя ме улавя под мишницата и ми помага да стана. Взира се в лицето ми, очевидно обезпокоена от нещо.

— О, господин Макдоналд… Вие сте плакали.

Така ли? Вдигам ръка към лицето си и усещам колко е мокро.

Къщата на стария свещеник се намираше на хълма над Плажа на Чарли, малко преди тясната отбивка за Паркс и Акарсад Мор. Той се оказа сух, прегърбен мъж, сбръчкан от вятъра и годините, но с все още гъста бяла коса и ясни сини очи, от които прозираше остър ум.

От прага на дома му се разкриваше гледка по цялата дължина на Койлеаг а’ Фрионса , чак до новия вълнолом в края и залива на остров Бара в далечината.

Фин пристигна в късната утрин и докато чакаше да отговорят на почукването му, взорът му се плъзгаше по тюркоазните води, надипляни от вятъра в проблясващи на слънчевата светлина вълнички.

— Не мога да си представя по-добро място, където да прекараш старините си — сепна го нечий глас. Свещеникът бе излязъл и гледаше в същата посока като него. — Всеки ден виждам как фериботът пристига от Бара и после отплава обратно. И все се каня да се кача на него и да си направя една малка морска разходка. Да посетя старите си приятели, преди да са измрели. Остров Бара е красиво място. Ходили ли сте там?

Фин поклати глава.

— Тогава непременно трябва да го сторите, а не все да отлагате като мен. Заповядайте, влезте.

Щом се озоваха във всекидневната, масата вече бе отрупана с разтворени албуми, претъпкани с фотографии, скици, вестникарски изрезки и ръкописни бележки. Домакинът, който явно рядко имаше възможност да се похвали с колекцията си, ги бе извадил веднага след телефонното обаждане на Фин. Самият той бе облечен в закопчана догоре зелена жилетка, под която се виждаше яката на бяла риза на ситни кафяви каренца. Сивите му фланелени панталони образуваха гънки над домашните чехли. Под ноктите на ръцете му имаше насъбрана мръсотия, а отпуснатите му жълтеникави бузи бяха обрасли с няколкодневна сребриста четина.

— Пуловерите от Ерискей са сред най-редките занаятчийски изделия в Шотландия в наши дни — каза той.

— Нима все още ги правят? — учуди се Фин.

— О, да. Седем жени в местния кооператив продължават да ги плетат. Навремето са били винаги в един цвят — тъмносин, но сега произвеждат също и кремави. Интересното е, че едноцветната гама по-скоро скрива невероятната сложност на мотивите.

Той се пресегна към пазарската чанта на пода, извади отвътре един вълнен пуловер и го разглади върху масата, за да илюстрира думите си. Плетката бе удивително ситна, образуваща ред подир ред вертикални, хоризонтални и диагонални черти, ромбове и зигзагообразни линии. Старият мъж прокара показалец по релефните сини шарки.

— Ефектът се получава с ползване на много тънки игли и стегнати възли. Както виждате, никъде не се забелязват шевове, а дрехата пази тялото топло и сухо. Изплитането на един пуловер отнема към две седмици.

— И всяко семейство е имало свой собствен, уникален мотив?

— Именно. Предавали са го от поколение на поколение. Навремето това се е практикувало навсякъде из Хебридите, но сега традицията се поддържа единствено на Ерискей. Скоро и тук ще отмре. Сегашните момичета не проявяват особен интерес. Вижда им се пипкава работа, а те искат всичко още днес. Че дори и вчера. — Той поклати глава с тъжна усмивка. — Затова и реших, че ще бъде срамота такова забележително изкуство да потъне в историята недокументирано.

— И сте събрали образци от плетките на всяко семейство на острова?

— Може да се каже. Поне за последните седемдесет години. Между другото, да ви предложа нещо да се освежите? По едно малко уиски може би?

— Още ми е рано — отказа учтиво Фин.

— Никога не е рано за капка скоч, господин Маклауд. Не съм доживял до тази възраст с мерене на чашките или с пиене на мляко.