Питър Мей - Човекът от остров Луис

Дълго време лежах, заслушан в ударите на собственото си сърце. Кръвта пулсираше в ушите ми, докато останалите пациенти започваха един по един да похъркват, победени от съня. Но аз знаех, че тази нощ няма начин да заспя. Чаках и чаках, докато накрая цялата малка болница не потъна в дълбока тишина.

Тогава призовах на помощ целия си кураж, станах отново и надникнах навън. Слаба светлина се процеждаше изпод вратата на сестринската стая, както и изпод една друга затворена врата, в далечния край на коридора. Отидох до нея и полека натиснах бравата.

Вътре цареше особен жълтеникавооранжев сумрак. Той се дължеше на електрическите печки, разположени около единственото легло. Въздухът бе натежал и душен като в парник. Под завивките лежеше отпуснатата фигура на Питър. Притворих тихо и го доближих.

Лицето му имаше ужасен цвят. Не просто блед, а бял като платно, със синкави сенки под очите. По челото му блестяха капки пот, а чаршафите, които го покриваха, също бяха влажни от нея. Докоснах страната му с опакото на дланта си и почти отскочих от неестествената му горещина. Той направо пламтеше. Очите му се движеха под затворените клепачи, а дишането му бе плитко и учестено.

Чувството за вина ме връхлетя със съкрушителна сила. Придърпах един стол до леглото, седнах на ръба му и улових ръката на Питър в своята. Държах я така, сякаш животът ми зависеше от това. Ако можех, в този момент щях охотно да заема неговото място.

Не знам колко дълго съм прекарал така. Сигурно часове. По някое време трябва да съм заспал, защото помня, че монахините ме събудиха и без нито дума на упрек ме отведоха обратно в палатката. Там лежах до сутринта в неспокойна дрямка, изпъстрена със странни сънища за бури и секс. Докато неусетно слънчевата светлина не проби измежду завесите, хвърляйки ярки ивици върху балатума.

Вратата се отвори и сестрите се появиха, бутайки количка на колелца със закуската. Една от тях ми помогна да седна и каза:

— Брат ти е добре. Температурата му е спаднала през нощта. Ще се оправи. След като закусиш, може да отидеш да го видиш.

Изгълтах надве-натри овесената каша и чая си и хукнах към стаята на Питър.

Той все още лежеше отпуснато, но лицето му бе добило малко цвят, а очите не изглеждаха така хлътнали. Щом ме видя, извърна глава и върху устните му се появи лека, но искрено щастлива усмивка. А аз се боях, че никога няма да ми прости.

— Съжалявам, Джони — промълви едва чуто.

Очите ми се замъглиха от сълзи.

— За какво? Та ти не си виновен за нищо.

— Пак оплесках цялата работа.

— Не — поклатих енергично глава. — Ако има някой за упрекване, това съм аз.

— Знаеш ли, през нощта една жена дойде и седя при мен.

— Това бях аз, Питър — засмях се.

— Жена беше, Джони — възрази той. — Седеше на същия този стол.

— Някоя от монахините значи.

— Не, не беше монахиня. Лицето ѝ не се виждаше добре, но носеше нещо като зелен жакет и тъмна пола. Държа ме за ръката цялата нощ.

Предположих, че треската просто е замъглила съзнанието му. Аз го бях държал за ръка, а монахините положително бяха влизали и излизали и всичко се бе объркало в паметта му.

— Имаше толкова красиви ръце — продължи той. — С дълги бели пръсти. Освен това беше омъжена, така че няма как да е била монахиня.

— Откъде знаеш, че е била омъжена?

— Носеше пръстен на безимения си пръст. И то такъв, какъвто не съм виждал преди. Две сребърни змии, увити една около друга.

Усетих как косата ми настръхва. Никога не му бях споменавал за пръстена, даден ми от майка ни. Той не знаеше как го бях крил в чорапите на дъното на торбата си в сиропиталището. Нито как господин Андерсън го бе метнал в пещта заедно с останалите ни вещи.

Възможно е в паметта му да е останал някакъв спомен от детинство, когато го е зървал на ръката ѝ. Но според мен видението му от онази нощ нямаше нищо общо с това, нито пък с треската. Аз вярвам, че майка ни наистина се е намесила от отвъдното и е седяла с него в критичните часове на пневмонията. Запълнила е празнотата, оставена от моето неизпълнено обещание винаги да бдя над него.

И аз ще нося вината за това чак до гроба си.

След няколко дни ни изписаха. Моята ръка, естествено, още бе гипсирана, а сърцето ми — изпълнено с ужас от възмездието, което Доналд Шеймъс несъмнено ни беше подготвил.

Той спря пред болницата „Свято сърце“ със стария си бус и дръпна назад страничната врата, за да се качим. Изминахме двайсетте минути път до Лудах в пълно мълчание. Нийл Кембъл, който ни очакваше с лодката си, попита как сме, а Доналд размени няколко думи с него, но отново не проговори с нас. Когато слязохме на кея в Хаун, забелязах, че Кейт ни гледа от двора на О’Хенли — дребна фигурка в синьо на фона на зеления хълм. Тя помаха с ръка, но аз не посмях да отвърна на поздрава ѝ.