Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Разбира се.

— Добре. Значи няма проблем.

— Не съм сигурен само дали на Питър ще му допадне.

— За бога, Джони, не можеш ли веднъж да свършиш нещо без Питър? — Лицето ѝ бе поруменяло и тя ме гледаше по много особен начин.

Внезапният ѝ изблик ме стресна. Ние винаги правехме нещата заедно — Кейт, Питър и аз.

— Разбира се, че мога — рекох леко засегнато.

— Е, тогава до единайсет. Само ти и аз. — И като ми обърна гръб, пое към къщата на семейство О’Хенли.

Без сам да знам защо, идеята да се измъкна сам посред нощ, за да се срещна с Кейт, ми се струваше странно възбуждаща. Щом падна мрак, а вятърът утихна, вече едва сдържах нетърпението си. Питър и аз довършихме задачите за деня и после вечеряхме заедно с Доналд и Мери-Ан в тишината, която неизменно настъпваше след молитвата. Мълчанието не беше нарочно, просто никой от нас нямаше какво да каже на останалите. Какво можехме да обсъждаме? Цикълът на съществуването ни изобщо не се променяше от седмица на седмица и от сезон на сезон. Нещата следваха естествения си ред и не се нуждаеха от дискусия. Дори келтския език бяхме научили навън. Питър го усвои в училище — не от часовете, в които се говореше само английски, а на площадката и през междучасията. А аз трябваше по необходимост да го говоря със съседските хлапета, които, дори да знаеха английски, в никакъв случай нямаше да го покажат пред мен.

После Доналд Шеймъс седна край печката с вестника и лулата си, докато Мери-Ан миеше съдовете, а аз помагах на Питър да си приготви домашните. Точно в десет настъпи часът за лягане. Огънят бе угасен, лампите — също и ние се разотидохме по стаите с мирис на торфен дим, тютюн и газ за горене в ноздрите.

Брат ми и аз деляхме едно голямо легло в задната спалня. Имаше също гардероб и скрин, които едва оставяха достатъчно място за отваряне на вратата. Питър заспа след десет минути, както винаги, и нямаше защо да се притеснявам, че ще го събудя, докато се обличам и измъквам навън през прозореца. Но нямах представа колко дълбоко спят Доналд и Мери-Ан, затова малко преди часовникът да удари единайсет, открехнах вратата и се заслушах в тъмнината на антрето. Не след дълго различих два вида хъркане — едното гръмко и гърлено, а другото по-тънко и носово. Не знаех кое принадлежи на брата и кое на сестрата, но явно можех да бъда спокоен.

Затворих отново вратата и отидох до прозореца. Дръпнах полека завесите, освободих райбера и вдигнах черчевето нагоре. То изскърца и Питър се обърна със сумтене, но не се събуди. Видях как устните му помръдват — може би изричаше думите, които никой не бе пожелал да чуе от него по време на вечеря. Седнах върху перваза, провесих крака навън и скочих върху тревата.

Беше удивително светло. Луната тъкмо изгряваше, разливайки безцветно сияние над хълмовете. Небето изглеждаше по-скоро тъмносиньо, отколкото черно. През лятото залезът щеше да настъпва чак към полунощ и дори по-късно, но дотогава трябваше да минат още доста седмици. Пресегнах се назад, за да дръпна отново завесите и да притворя прозореца. После се впуснах като отвързана хрътка надолу по хълма, като порех високите треви и шляпах с подметки из мочурищата, изпълнен с окриляващо чувство на свобода. Бях навън и нощта принадлежеше на мен. И на Кейт.

Тя ме чакаше край кея, доста нервна и нетърпелива, както ми се стори.

— Къде се губиш досега? — Шепотът ѝ прозвуча удивително силно и аз си дадох сметка, че вятърът е стихнал напълно и се чува само бавното, равномерно дихание на морето.

— Сигурно е най-много единайсет и пет — отвърнах, но тя изцъка с език и като ме улови под ръка, ме поведе нагоре по пътеката към Руба Бан. В къщите по склона не се мяркаше нито една светлинка и целият остров изглеждаше потънал в сън. Лунната нощ правеше придвижването лесно, но криеше и известна опасност — ако някой излезеше навън, щеше да ни зърне ясно като на длан.

— Къде отиваме? — попитах.

— На Плажа на Чарли.

— Защо?

— Ще видиш.

По пътя имахме само едно дребно премеждие. Кейт внезапно ме дръпна за ръкава и двамата бързо се снишихме. В близкия двор се отвори врата, очертавайки ярък правоъгълник от светлина. През нея излезе възрастен мъж с лопата и вестник в ръка. Повечето хора ползваха нощно гърне, което се изпразваше на сутринта, но старият господин Макгинти явно бе решил, че в такава хубава нощ ще е добре да се облекчи на чист въздух. Така ние трябваше да лежим и да се кискаме в тревата, докато той изкопа малка ямка и като клекна над нея със запретната до врата нощница, взе да се напъва и да пъхти.