Питър Мей - Човекът от остров Луис

— А, стригането! Тежка работа си беше. Направо да капнеш от умора.

— Да, а аз идвах заедно с теб още от петгодишен.

— Симпатично момченце беше ти, Фин. Маршели много си падаше по теб.

— Не, дядо, аз съм Фионлах. Фин е баща ми. — Той ми хвърля една от онези усмивки, с които хората напоследък постоянно се обръщат към мен. Някак смутени, сякаш ме имат за малоумен. — Сега върша същото за Мърдо Морисън, колкото да изкарам малко джобни пари. Тази година му помагах и при агненето.

Виж, агненето помня добре. На острова никога не падаше сняг, но ставаше адски студено, а вятърът в някоя влажна мартенска нощ направо можеше да те пререже надве. Никога по-рано не бях виждал как се ражда животно и първия път едва не повърнах. Цялата тази кръв, и плацентата. Но пък беше удивително да гледаш как малкото създание, приличащо на удавен плъх, си поема дъх, как се изправя на треперещите си крачка. Природата в оголен вид.

Много неща научих през онази зима. Например, че колкото и тежък да ми се е струвал животът в сиропиталището, може да бъде и далеч по-зле. Не че са ни били или тормозили. Но оцеляването бе мъчно дело и никой не ни щадеше само заради това, че сме били деца.

Имаше ежедневни задачи. Още по тъмно, дълго преди да потеглим за училище, се изкачвахме по хълма да носим с кофи вода от извора. Режехме и водорасли от брега, които Доналд Шеймъс продаваше на фабриката за преработка „Алджинейт Индъстриз“ в Орасай. Това беше убийствена работа. Трябваше да газиш по хлъзгавите черни скали при отлив, превит надве със сърп в ръка, докато острите като бръснач черупки на раковините разраняваха ръцете ти. Мисля, че после водораслите се изгаряха и от пепелта им се правеше тор. Някой ми беше казал, че от тях се получавали експлозиви, паста за зъби и дори сладолед, но аз не вярвах. Сигурно са ме вземали за толкова наивен, колкото и Питър.

След агненето на овцете идваше ред на рязането на торф по склоновете на хълма Бейн Шкитхан. Доналд Шеймъс отрязваше чимовете със своята права лопата „тараскер“ и ги нареждаше на купчини по три. Нашата роля бе да ги обръщаме ту от едната страна, ту от другата, докато изсъхнат на вятъра, а после да ги пренесем до къщата в големи плетени кошове. Кончето, което деляхме със съседа, невинаги беше на разположение, затова понякога се налагаше да ги мъкнем на гръб.

През лятото настъпваше събирането на сено. Косеше се на ръка, бурените и по-грубите стъбла се отстраняваха, а тревата се оставяше да съхне. Копите трябваше да се претръскват и обръщат, за да не загният. За целта бе нужно хубаво време и ние постоянно се молехме да не завали. Едва когато сеното бе вързано на бали, а плевнята — напълнена догоре, Доналд Шеймъс се успокояваше, че ще има достатъчно храна за овцете през зимата.

Човек не би предположил, че ще ни остава време и за училище, но Питър и аз всяка сутрин се качвахме заедно с останалите деца на лодка, а после на автобус, който ни откарваше до гимназията — постройка с покрив от гофрирана ламарина на кръстовището в Дълибърг. Имаше и техникум, на още половин километър надолу по пътя. Аз обаче посещавах гимназията само до инцидента на Нова година. След него Доналд Шеймъс отказа да ме пуска повече и Питър трябваше да ходи сам.

Доналд и Мери-Ан не бяха лоши хора, макар в тях да нямаше любов. Знам, че някои от другите сираци, настанени на острова, са били подлагани на ужасен тормоз, но не и ние.

Мери-Ан говореше рядко и почти не показваше, че забелязва присъствието ни. Освен когато ни хранеше или переше малкото ни дрехи. Прекарваше повечето време в предене, боядисване и тъкане на вълна. Имаше също и валяне, при което по няколко жени се събираха около дълга дървена маса и биеха вълнената тъкан, докато тя не се сплъстеше и не станеше напълно непромокаема. Това се правеше под съпровода на ритмично пеене. Безкрайни песни, измислени, за да направят монотонния процес по-поносим. Никога не съм чувал жените да пеят толкова много, колкото на острова.

Доналд Шеймъс бе суров, но справедлив. Колкото и пъти да ме е пердашил с ремъка, винаги е било заслужено. Но никога не му позволявах да вдигне ръка на Питър. Дори брат ми да стореше някоя беля, той не бе виновен. Трябваше доста да се опъна на приемния ни баща, преди да изясним този въпрос.

Не помня какво бе направил Питър онзи път — може би бе счупил яйцата от полога. Това се случи на няколко пъти, преди да спрат да го пращат да ги носи. Във всеки случай, Доналд бе бесен и като го сграбчи за яката, го завлече в кошарата, където винаги бе топло и миришеше на тор.