Питър Мей - Човекът от остров Луис

Той седеше и наблюдаваше приближаването му. Вече се чуваше и глухото боботене на машините. Щеше да е нужен час, може би час и половина, за да минат покрай Уист и голия, лунен пейзаж на Бенбекула, до залива на Ерискей. Самият той се намираше в най-южния край на архипелага, последна спирка преди остров Бара.

Уликите, довели го дотук, бяха доста тънки. Една братовчедка на майката на мъртвия Тормод Макдоналд, преместила се навремето да живее на острова. „Мързеливите лехи“ на Ерискей, споменати от бащата на Маршели. А също и църквата на хълма, описана от него, от която трябваше да се разкрива гледка към гробището и сребристите плажове отвъд. Това нямаше как да бъде църквата в Скариста, защото в нея нямаше лодка, а и пясъците пред нея бяха златисти, а не сребристи. И все пак той се доверяваше на разпокъсаните спомени на стареца, на тези късчета от пейзаж, който не можеше да се открие на остров Харис — мястото, където истинският Тормод Макдоналд бе живял и умрял. Това бяха образи от друго място, друго време. От Ерискей. Може би.

Прозвучаха сирени, фериботът „Лох Портейн“ доближи пристана и започна да спуска рампата си. От търбуха му се изсипаха няколко автомобила и два-три камиона, след което чакащите коли поеха надолу по склона и започнаха една по една да изчезват вътре.

Едночасовото пътуване от Харис до Бърнърей премина като в сън. Корабът се плъзгаше по гладките води на залива, а призрачните очертания на скалите изникваха от мъглата като фантоми, за да се скрият след броени минути отново. Фин стоеше близо до носа, вкопчен в перилата и зареял взор към облаците, подобни на тъмни мазки от четка на художник върху бледосивото небе. Рядко беше виждал островите в подобен великолепен покой, тайнствени и ефирни, без ни най-малък признак, че някога са били докосвани от човешки крак.

Накрая насреща им се очерта тъмният силует на Бърнърей и той отиде до колата си, за да слезе на сушата и да се впусне в дългото пътуване на юг. Тези разнородни късчета земя, някога погрешно обединени под името Лонг Айланд, сега в по-голямата си част бяха съединени от диги и шосета там, където преминаването преди е било възможно единствено при отлив. Само между остров Харис и Бърнърей, а също между Ерискей и Бара, все още се налагаше да се ползва ферибот.

Северен Уист представляваше тъмен, първобитен ландшафт. Сурови планини с върхове, забулени в облаци, които се спускаха под формата на пипала от мъгла към влажните котловини. Скелети на отдавна изоставени къщи, стоящи безмълвно на фона на навъсеното небе. Негостоприемни мочурища, разпокъсани от заливи и езерца. Навред се срещаха свидетелства за неуспешните опити на хората да покорят тази земя. Малцината, останали в нея, бяха намерили убежище в шепа малки, сгушени селца.

Още по на юг поредната дига го отведе до плоския и безличен остров Бенбекула. Той премина неусетно и след него небето сякаш се отвори, потиснатото усещане изчезна и пред очите му се разпростря Южен Уист — планини на изток, а на запад плодородни поля, стигащи чак до морето.

Облаците сега бяха по-високи и разкъсани и слънцето успяваше да ги пробие, хвърляйки светли петна върху земята. Край пътя жълти и виолетови цветя се поклащаха на усилващия се вятър и Фин усети как настроението му се подобрява. Той отмина завоя към фериботното пристанище Лохбойсдейл на източния бряг и в далечината видя изоставените постройки на фабриката за преработка на водорасли в Орасай, зад оградено със стена протестантско гробище. Дори и в смъртта разделението между католици и протестанти си оставаше.

Накрая зави на изток по шосето за Лудах и през проблясващите води на залива за първи път зърна Ерискей. Той изглеждаше някак дребен и незначителен, особено на фона на тъмнеещата грамада на остров Бара и заобикалящия го пръстен от по-малки островчета.

От Лудах, там, където няколко самотни къщи гледаха към морето, през залива тръгваше издигнат над водата път. В момента имаше отлив и няколко лодки лежаха килнати настрани върху пясъка. Бетонните подпори на порутен кей още стърчаха на мястото, където някога бяха приставали корабите, превозващи хора и товари.

Фин паркира и излезе навън под усилващия се южен вятър, носещ топъл дъх на море. Водата блестеше на следобедното слънце и трябваше да заслони очите си с ръка, за да погледне към Ерискей. Сам не знаеше защо, но видът на острова предизвикваше у него странно, съдбовно чувство, почти като дежа вю.

Възрастен мъж, облечен в джинси и плетен пуловер, работеше върху корпуса на една от лодките. Лицето му бе като издъбена кожа, обрасло с рядка побеляла брада. Той кимна за поздрав и Фин го попита: