Питър Мей - Човекът от остров Луис

С удоволствие показа на Фин огромните стенни карти на Северна Америка и Австралия, съставляващи част от експозицията. Върху тях, посредством топлийки с черни главички, бяха обозначени групите заселници от Хебридите, отишли да търсят нов живот в Калифорния, източното крайбрежие на Съединените щати, Нова Скотия и Югоизточна Австралия.

— Какво точно търсите? — попита накрая.

— Едно конкретно семейство. Мърдо и Пеги Макдоналд от Шилебост. Имали са син на име Тормод, загинал при злополука в морето през 1958-а. Напуснали са фермата си някъде в началото на 60-те и е възможно да са отишли в чужбина. Сега домът им пустее.

— Това би трябвало да е сравнително лесно — рече Лоусън и го поведе към малка приемна, съчетана с магазин за сувенири. Лавиците на стената стенеха под тежестта на илюстрирани справочници и туристически пътеводители с твърди корици. Той се наведе и извади един тъмножълт том от поредица публикации на най-долния рафт. — История на парцелите на остров Харис — поясни. — Класификацията се води по село и по парцел. Кой е живял там, откога и докога. Всичко друго се мени, но земята винаги си остава на едно и също място. — Генеалогът се залови да отгръща страниците. — Преди гражданската регистрация през 1855-а поземлената информация е била доста оскъдна, а и се е водела на чужд език. На английски. — Той се усмихна. — Чиновниците са вписвали името така, както са смятали, че трябва да звучи, тоест често пъти погрешно. А някои просто не са си давали труда. Също като при църковните регистри. Едни свещеници са ги водели съвестно, други — немарливо. Затова гледаме да съчетаем устните свидетелства с официалните данни, водени от 1855-а насам. Ако двете съвпадат, значи почти със сигурност са верни.

— И ще можете да ми кажете какво е станало със семейство Макдоналд?

— О, да — усмихна се широко Лоусън. — Проучили сме практически всяко домакинство на Западните острови за последните двеста години. Над 27 500 родословни дървета.

Отне му към четвърт час ровене в справочниците и компютърната база данни, за да открие нужния парцел и историята на онези, които бяха живели върху него и го бяха обработвали през поколенията.

— Да, ето ги — бучна накрая с пръст една от страниците. — Мърдо и Пеги Макдоналд. Емигрирали в Канада през 1962-ра. Ню Глазгоу, Нова Скотия.

— Има ли техни роднини, които да са останали на островите?

— Нека проверим… — Показалецът му се плъзна надолу по списъка от имена. — Имаме някоя си Мариън, братовчедка на Пеги. Омъжила се за католик тъкмо преди войната. Доналд Ангъс О’Хенли. — Той се подсмихна. — Бас държа, че семейството ѝ не е останало във възторг.

— Някакви живи потомци от този брак?

— Боя се, че не. Съпругът е загинал във войната. Не са имали деца. Тя самата е починала през 1991-ва.

Фин въздъхна с досада. Очертаваше се, че пътуването му е било напразно.

— Дали е възможно някои от съседите още да ги помнят?

— Ще се наложи да отскочите до Ерискей, за да разберете.

— Ерискей?

— Мъжът ѝ е от там. Естествено, не е имало начин момък католик като него да се засели сред намусените презвитерианци на остров Харис. — Той се засмя на шегата си. — След венчавката тя отишла да живее при него в Хаун, на остров Ерискей.

Малкото рибарско селище Ан Тоб бе прекръстено на Левърбърг, по името на Уилям Хескет Левър, по-късно лорд Левърхулм, който го купил, заедно с повечето южна част на остров Харис, малко след края на Първата световна война.

Сега почти не бе останала следа от неговите инвестиции в размер на половин милион лири стерлинги, предназначени да превърнат градчето в ключово пристанище, снабдяващо със стока четиристотинте рибни магазина, закупени от него из цяла Великобритания. Били построени кейове, складове, съоръжения за опушване. Имало дори планове да се прокопае канал до вътрешното езеро, превръщайки го в пристанище за двеста кораба.

Но както е казано, дори най-добрите планове на мишките и хората често се объркват. През 1924-та Левърхулм умрял от пневмония и всичко било зарязано и разпродадено.

Сега топящото се население от около двеста души живееше в шепа къщи, пръснати около кея и бетонната рампа за фериботите, които сновяха между островите, осеяли водите между Харис и Северен Уист. Мечтите за голямо търговско пристанище бяха безвъзвратно потънали в мъглата.

Фин се нареди с колата си на опашката от чакащи возила. Отвъд купчините от рибарски кошове и щайги пасяха овце, а по-нататък се виждаха къщи, заобиколени от зелени полегати хълмове. Вятърът бе стихнал напълно и скалите, обрасли с жълтеникави водорасли, се отразяваха в огледалната повърхност на морето. В сивата далечина, от залива на остров Харис, се показа фериботът подобно на призрак, витаещ сред сенките на островите Енсей, Килегрей, Лангай и Гродай.