Питър Мей - Човекът от остров Луис

Сега мислите му се устремиха към нея и той я видя пред вътрешния си взор. С порозовяла от вятъра кожа и развети зад раменете коси. С онези теменуженосини очи, проникващи с лекота през защитната му обвивка, с обезоръжаващото остроумие и разбиващата сърцето усмивка. И се запита дали все пак няма път назад. Дали е бил прав, казвайки на Фионлах, че след като не са успели преди толкова години, няма да успеят и сега. Песимизмът, надделяващ в съзнанието му, потвърждаваше, че е така. И само една малка частица от него продължаваше да се надява, че все още има шанс. Дали затова не се бе върнал тук? За да преследва тази микроскопична възможност?

Той не отвори портата. Бе посещавал миналото твърде често и бе откривал там единствено болка.

С още замъглена от махмурлука глава, повлече морно нозе към къщи, покрай училището, което някога бе посещавал заедно с Артър и Маршели. То не се бе променило особено. Нито дългият прав път, водещ покрай кробосткия магазин, църквата, извисяваща силует на върха на хълма, и къщите, изправили чела срещу вятъра по билото му. Нищо не вирееше тук, освен най-държеливите храсти. Само човекът и постройките, издигнати от него, можеха да устояват на яростта на стихиите, носени откъм Атлантика. Но и това бе само до време. Гробището върху ронещия се бряг и руините на толкова много черни къщи можеха да го потвърдят.

Минито на Фионлах още стоеше на площадчето пред магазина, зарязано, след като ключът за запалването му бе хвърлен в нощта. Младежът без съмнение щеше да се върне за него по-късно през деня. Колата на Фин бе кацнала гордо на височината пред къщата на Маршели, открита за всички ветрове. Той я бе предоставил на младите да се приберат, а сам се бе качил в автомобила на преподобния.

Той стигна до кухненската врата и почука. Отвори му Дона, с пребледняло, изопнато от безпокойство лице. Тревогата ѝ се поуталожи, щом видя Фин, но очите ѝ уплашено се стрелнаха покрай него, сякаш очакваше да не е сам.

— Къде е баща ми?

— Предполагам, още спи. Вчера се напихме.

— Сигурно се шегувате — изгледа го недоверчиво момичето и той си даде сметка, че тя познава единствено самоуверения, праведен, размахващ Библията тиранин, в който Доналд се бе превърнал. Дори нямаше представа за истинския човек, скрил се под черупката на религията, за да предпази крехката си уязвимост. Човекът, показал само за кратко своя лик в ранните часове на утрото, под въздействието на алкохола.

— Фионлах тук ли е?

Тя кимна към всекидневната.

— Храни Ейли.

— Ейли? — смръщи чело Фин.

— Дъщеря ни.

И той осъзна, че едва сега чува за първи път името ѝ. До този момент дори не се бе сетил да попита за него, а и всички я бяха наричали само „бебето“ или „детето“. Дона очевидно с лекота прочете мислите му. Той усети как се изчервява, затова кимна кратко и влезе вътре. Фионлах бе седнал в едно кресло, прегърнал бебето с лявата си ръка, докато с дясната държеше бутилката с мляко. Широко отворените очи на малкото бозаещо личице бяха вперени в него с израз на абсолютно доверие.

Младежът явно се почувства неловко, че баща му го заварва в подобно занимание, но нямаше как да го прекъсне. Фин седна в отсрещното кресло и помежду им се възцари напрегната тишина.

— Майка ми се казваше Ейли — прекъсна я най-сетне той.

— Знам. На нея сме я кръстили.

Фин трябваше да примигне, за да разпръсне влагата, замъглила неочаквано погледа му.

— Това би ѝ допаднало.

По лицето на момчето пробяга бледа усмивка.

— Благодаря впрочем.

— За кое?

— Задето се намеси снощи. Не знам какво щях да правя, ако не се беше появил.

— Бягството не е отговорът, Фионлах.

— А кое тогава? — възкликна негодуващо младежът. — Не можем да продължаваме вечно така.

— Вярно, не можете. Но не бива и да проваляте живота си. За да се погрижите за детето, трябва първо да се погрижите за самите себе си.

— И как по-точно?

— За начало, като се помирите с Доналд.

Фионлах въздъхна раздразнено и извърна глава.

— Той не е такъв звяр, за какъвто го мислиш. Просто един заблуден човек, който смята, че прави най-доброто за дъщерята и внучката си.

Младежът понечи да възрази, но Фин го спря с ръка.

— Поговори с него. Кажи му какви са плановете ти и как точно смяташ да ги осъществиш. Нека разбере, че си сериозен, че искаш да издържаш Дона и Ейли и че възнамеряваш да се ожениш за дъщеря му, когато си способен да ѝ предложиш бъдеще.

— Но аз самият не знам какви са плановете ми! — Гласът на Фионлах бе дрезгав от безсилие.