Питър Мей - Човекът от остров Луис

Фин му разказа историята за своето пътуване до остров Харис със сержант Гън и за нещата, на които се бяха натъкнали там. Доналд слушаше мълчаливо, отпивайки от време на време от уискито си.

— Проблемът е — завърши накрая, — че навярно никога няма да узнаем истината. Деменцията на Тормод е в напреднал стадий и се влошава с всеки изминал ден. Вчера например Маршели го посетила и той ѝ разправял за водорасли, които се ползвали за наторяване на гарвани.

— Е, това не е чак толкова безумно.

— Как така? — примигна Фин.

— Вярно, че при нас и на остров Харис фянакан означава гарвани, но по южните острови наричат така своите мързеливи лехи.

— Нямам представа за какво говориш, Доналд.

Преподобният се засмя.

— Явно никога не си посещавал католическия юг, нали, Фин? Е, и аз нямаше да съм го посещавал, ако не бяха някои християнски дела. Може пък да се окаже, че не съм чак толкова ограничен, за колкото ме мислиш.

— Е, и какво ще рече „мързеливи лехи“?

— Те служат за отглеждане на зеленчуци, основно картофи, там, където почвата е тънка и бедна. Например на островите Южен Уист, или Ерискей. Местните събират водорасли от брега и ги ползват като тор. Нареждат ги на ивици, около една стъпка широки, с още толкова разстояние между тях. После копаят бразди и обръщат земята върху водораслите. Така се получават нещо като канавки между ивиците наторена земя. Това са мързеливи лехи, или фянакан .

— Значи наторяването на гарваните не е било просто старчески брътвеж.

— Никак даже. — Доналд се облакъти върху коленете си, загледан в догарящия огън. — Представи си, че бащата на Маршели изобщо не е дошъл от остров Харис, а някъде от юг. Да речем, от Уист, Ерискей или Бара. Но знаеш ли какво ми минава през ум… — Той замълча за секунда. — За да вземе удостоверение за граждански брак, което е било нужно на баща ми, за да сключи църковната венчавка, той е трябвало да покаже акт за раждане. Откъде се е сдобил с него?

— Не и от съвета на остров Харис — каза Фин. — Там са знаели за умрялото момче.

— Именно. Значи е бил близък с роднините му, или е познавал някой, който е бил близък с тях. Те са му дали акта за раждане, или пък го е откраднал. Единственото, което трябва да направиш, е да установиш тази връзка.

По устните на Фин пропълзя неохотна усмивка и той леко повдигна едната си вежда.

— Знаеш ли, Доналд, ти винаги си бил по-умен от нас, простосмъртните. Но да установя подобна връзка ще е като да търся прашинка, запиляна някъде в космоса.

Двамата мъже седяха до ранните часове, като успяха да преполовят и втората бутилка уиски. Фин се събуди на дивана в гостната малко след седем сутринта от мириса на пържен бекон, носещ се откъм кухнята.

Катриона му сервира чиния яйца с бекон, наденички и препечен хляб. От Доналд нямаше и следа, а нито домакинята, нито Фин имаха желание да се впускат в разговор. Предната вечер тя си бе легнала много преди тях и сега не направи никакъв коментар относно изпитото количество алкохол, но неодобрението ѝ си личеше дори само по навъсеното мълчание.

Малко по-късно Фин си тръгна, облечен под мушамата с чифт панталони и вълнен пуловер на Доналд, дадени от нея. През нощта дъждът бе спрял и времето се бе променило отново. Силният южен вятър бе изсушил тревите, а слънцето се мъчеше да пробие през облаците.

Той имаше нужда от чист въздух, за да проясни главата си, още мътна и натежала от уискито и снощните преживелици. Дори не смееше да си помисли в какво състояние ще завари палатката, която бе оставил отворена на произвола на съдбата. Имаше вероятност тя да е напълно изчезнала, а Фин още не се чувстваше в състояние да отиде и да провери.

Дали воден от подсъзнателен импулс, или просто по случайност, се озова на пътеката към кробосткото гробище, където надгробните камъни осейваха хълма гъсто, подобно на бодли на таралеж. Безброй хора с имена като Маклауд, Макдоналд, Макричи, Морисън и Макрей лежаха заровени тук. Твърди като скала, издялани от масата на човечеството от вятъра, морето и дъждовете, брулещи това късче земя. Сред тях бяха и неговите родители. Сега му се щеше да бе донесъл тялото на Роби тук, за да го положи в земята при неговите предци. Но Мона никога не би го допуснала.

Той поспря край портата, пред която Артър някога му бе съобщил за своята женитба с Маршели. Част от него бе умряла в онзи ден, заедно с окончателната загуба на единствената жена, която някога бе обичал. Жената, която бе прокудил от живота си със своето безразсъдство и коравосърдечност.