Питър Мей - Човекът от остров Луис

Беше невъзможно да прецени колко време е минало. Половин час, един? Сънят си оставаше все същият непостижим блян. Той седна отново и щракна лампата, примигвайки от ярката ѝ светлина. В колата имаше няколко книги. Трябваше му нещо, което да го откъсне от действителността — да забрави кой е, къде се намира, накъде се е запътил. Да загърби всички онези натрапчиви въпроси, тормозещи съзнанието му.

Той облече мушамата направо върху бельото си, пъхна боси крака в ботушите и като нахлупи качулката, свали ципа на палатката. Щеше да му е нужна по-малко от минута да претича до колата и обратно през вятъра и дъжда, да свали мократа мушама в преддверието и да се мушне отново в топлината на спалния чувал. С книга в ръка и с бягство в душата.

И все пак се колебаеше да го стори. Навън стихиите беснееха. Предците му ненапразно бяха строили къщите си със стени, по половин и един метър дебели. Какъв глупак бе да се надява, че ще оцелее седмици, дори месеци наред в някаква жалка палатка. Той стисна зъби, примижа за момент, после си пое дълбоко дъх и се втурна напред. Дъждът го зажили безмилостно по лицето, вятърът се мъчеше да изтръгне земята изпод нозете му.

Тъкмо достигна колата и взе да рови с мокри пръсти за ключовете, когато в периферното му зрение се мярна светлина. Той спря и се загледа към нея през дъждовната пелена. Тя идваше от къщата на Маршели, озарявайки смътно стария мини купър на Фионлах, паркиран отпред. Моторът му явно работеше — звукът не се чуваше, но се виждаше димът, излизащ от ауспуха. После кухненската врата се отвори и отвътре излезе самият Фионлах, с куфар в ръка. Фин го извика по име, но разстоянието беше към двеста метра и вятърът отнесе гласа му. Младежът отвори багажника, метна куфара вътре и притича обратно до къщата, за да угаси лампата. В мига, в който мина през прага, лицето му се открои съвсем ясно. Сетне се качи зад волана и подкара надолу по хълма.

Фин отключи своята кола и се пъхна на шофьорското място, измокряйки купето с прогизналата мушама. Освободи ръчната спирачка, запали двигателя и включи на скорост. Подкара напред, без да пали фаровете. Докато виждаше пред себе си червените стопове на Фионлах, нямаше да се нуждае от тях.

Преследването не трая дълго. Минито спря в подножието на хълма, където се намираше кробосткият универсален магазин. От укритието на входа се отдели дребничката фигура на Дона Мъри, понесла бебешко кошче в двете си ръце. Фионлах излезе, отвори задната врата и тя го постави върху седалката, след което се върна тичешком и взе малък куфар.

Тъкмо тогава фаровете на трета кола обляха сцената в светлина. От нея излезе висок мъж и мина отпред, пресичайки лъчите им. Фин вдигна крак от съединителя, натисна газта и потегли рязко, като включи и своите фарове, откроявайки лицата на тримата участници в среднощната драма, които се извърнаха сепнато, щом гумите му с поднасяне спряха върху асфалта. Той отвори със замах вратата и пристъпи навън в дъжда.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Доналд Мъри трябваше да вика, за да го чуят през рева на бурята. Лицето му бе призрачно бледо, очите — хлътнали в дълбоки сенки.

— Може би и аз трябва да те питам същото — викна му в отговор Фин.

Доналд замахна гневно с пръст към дъщеря си и нейния любовник.

— Те се опитват да избягат с бебето!

— Бебето е тяхно.

Устата на другия се разкриви в презрителна усмивка.

— Какво, да не би да си им съучастник?

— Ей! — кресна Фионлах със зачервено от ярост лице. — Това не е ваша работа. Нито на единия, нито на другия. Става дума за нашата дъщеря, затова просто вървете по дяволите!

— Господ ще реши кой да върви по дяволите, синко — отвърна преподобният. — Но ти няма да ходиш никъде с моята внучка.

— Само се опитай да ми попречиш! Хайде, Дона.

Фионлах взе куфара от момичето, хвърли го в колата и седна на шофьорската седалка.

Доналд стигна до него на две крачки. Пресегна се, извади ключа от стартера и като се обърна, го захвърли в мрака. После бързо заобиколи към задната врата, за да вземе кошчето с бебето.

Фионлах изскочи да го спре, но Фин го изпревари, сграбчи отеца за раменете и го извърна към себе си. Последният обаче все още бе як мъж и го блъсна силно в гърдите, за да се освободи от хватката му. Двамата се вкопчиха един в друг, залитнаха и се търколиха на земята. Падането изкара въздуха от дробовете на Фин и той отвори конвулсивно уста, за да си поеме дъх. Доналд, от своя страна, се изправи и му подаде ръка, при което изпод връхната му дреха се подаде бялата якичка. Видът ѝ накара Фин да осъзнае цялата абсурдност на ситуацията. Той се биеше със свещеника на кробостката църква, за бога! Със своя приятел от детинство! Улови протегнатата му ръка и стана от земята. Двамата мъже застанаха един срещу друг, дишайки тежко, с мокри от дъжда лица, лъщящи под светлината на фаровете.