Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Добър въпрос. Но той не изглежда склонен да ни даде отговор на него.

Последва продължително мълчание, сетне Фионлах попита, без да вдига поглед от полупразната си бутилка:

— Смяташ ли, че е убил човека, когото намериха в мочурището?

— Нямам представа. Но е сигурно, че са били роднини. Успеем ли да установим самоличността на единия, тя вероятно ще ни отведе и до тази на другия. А с малко повече късмет, и до разплитане на цялото престъпление.

— Звучиш като ченге.

Фин се усмихна.

— Нали доскоро бях такъв. Начинът на мислене не се променя само защото си напуснал работа.

— А какво те накара да напуснеш?

— Повечето хора прекарват цял живот, без да знаят какво има под камъните, върху които стъпват. А полицаят трябва да обръща тези камъни и да се занимава с нещата, които намира отдолу. — Фин въздъхна и пресуши бирата си. — Дойде ми до гуша да живея в сенките. Когато гледаш само тъмната страна на човешката природа, постепенно започваш да откриваш мрака и в самия себе си. А това е плашещо.

Фионлах пусна своята празна бутилка в кашона до вратата, пълен с още такива. Глухото звънтене на стъкло в стъкло отекна в тишината на кухнята.

— Надявам се да не съм прекъснал нещо — каза Фин.

— Не, не си. — Младежът го стрелна бързо с очи, после ги отмести отново. — Мама е ходила да посети дядо днес следобед.

— Някакви добри новини?

— Не. Заварила го да седи навън под дъжда. Явно си мислел, че е на кораб. После започнал да бъбри нещо за събиране на водорасли и торене на гарвани.

— Гарвани? — смръщи вежди Фин.

— А-ха. Използвал келтската дума, фянакан .

— Сякаш няма особен смисъл.

— И на мен така ми се стори.

— Фионлах… — започна Фин и другият го изгледа изчаквателно. — Може би е най-добре аз да поднеса на Маршели новината за дядо ти.

Младежът само кимна, явно доволен да се освободи от отговорността.

Вятърът шибаше външния слой на палатката, изпъвайки въжетата, докато вътрешният слой се раздуваше и отпускаше неравномерно, като увреден бял дроб. Тропането на дъжда, барабанящ по изопнатия винил, бе почти оглушително. Захранваната от батерии луминесцентна лампа хвърляше нереално синкаво сияние, под което Фин седеше, загърнат в спалния си чувал, и четеше доклада от аутопсията на откритото в мочурището тяло, получен от Гън.

Най-силно го впечатлиха описанието на татуировката на Елвис и надписът „Хотел на разбитите сърца“ върху лявата ръка, макар всъщност пластината на главата да бе определяща за установяване на времето на смъртта — някъде в края на петдесетте. Пред него постепенно изникваше образът на един млад човек, страстен почитател на първата рок звезда в историята. С умствени способности, увредени вследствие на злополука, която го бе оставила инвалид за цял живот. А също, роднина на бащата на Маршели — чиято самоличност, от своя страна, все повече се забулваше в мистерия.

Това бе брутално убийство. Съпроводено със завързване и промушване на жертвата, с прерязване на гърлото ѝ. Фин се опита да си представи стария Тормод в тази роля, но не успя. Открай време го помнеше като добродушен човек. Едър и силен на младини, но с толкова кротък нрав, че при всичките си посещения във фермата нито веднъж не го бе чул да повиши глас.

Той остави доклада настрана и взе отворената папка, съдържаща подробностите от инцидента с Роби. След прибирането си от къщата на Маршели бе прекарал близо час да я разлиства. Естествено, без резултат. Вече и сам не знаеше колко пъти е чел тези страници. Всяко свидетелско показание, всяко измерване на следите от гуми върху асфалта. Описанията на колата и шофьора. Полицейските фотографии, от които бе извадил копия в Единбург. Помнеше наизуст всеки детайл и все пак продължаваше да се надява, че ще изскочи нещо съществено, което по-рано е пропуснал. Даваше си сметка, че това се превръща в мания — неразумна, нелогична, безплодна мания. И все пак, подобно на закоравял пушач, не можеше да я зареже. Нямаше да намери покой, докато водачът на колата не се озовеше зад решетките. До този ден собственият му живот щеше да зацикля все в същия коловоз, неспособен да се върне в нормалното си русло.

Фин изруга тихомълком, захвърли папката в ъгъла на палатката и угаси лампата. Легна върху постелката и зарови глава във възглавницата, така силно копнеещ да заспи, че знаеше, че това няма да се случи.

Затвори очи, заслушан във вятъра и дъжда, сетне ги отвори отново. Нямаше никаква разлика. И в двата случая цареше пълен мрак. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.