Питър Мей - Човекът от остров Луис

Катрин извърна към мен пребледняло лице.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърнах. — Както ни заръчаха монахините. Все някой ще дойде да ни вземе.

Колкото и крехка да беше тази вяра, тя бе единственото, за което можех да се заловя. В крайна сметка защо да си правят труда да ни качват на параход и да ни пращат чак тук, ако всичко е било лъжа?

После от мрака се появи фигура, крачеща забързано към нас. Не бях сигурен дали да изпитвам облекчение, или страх. Беше жена и когато приближи, успях да забележа, че не е млада — може би към петдесетте. Косата ѝ бе прибрана под тъмнозелена шапка, а дългото зелено палто — закопчано догоре. Носеше тъмни ръкавици, високи ботуши и лъскава чанта.

Тя спря пред нас и ни изгледа неприязнено, сетне се наведе да прочете табелките на вратовете ни. Щом зърна надписа „О’Хенли“ върху тази на Катрин, лицето ѝ се проясни. Без да обръща внимание на брат ми и мен, я улови с ръка под брадичката и завъртя главата ѝ първо на една страна, а после на друга. Накрая разгледа внимателно и ръцете ѝ.

— Добре, ставаш — рече кратко и понечи да я поведе със себе си.

Катрин обаче се запъна и не искаше да тръгва.

— Без номера — излая жената, като я дръпна грубо. — Сега си моя и ще правиш каквото ти се казва, или ще си носиш последствията.

Никога няма да забравя погледа в очите на малката Кати, когато се обърна за сетен път към Питър и мен. Тогава определено си помислих, че няма да я видя повече. И може би за първи път осъзнах, че съм влюбен в нея.

— Къде отива Катрин? — попита Питър, но аз само поклатих глава. Не намерих сили да проговоря.

Нямам представа още колко време сме стояли, но нощта застудя и зъбите ни взеха да тракат. Във фоайето на хотела се мяркаха фигури, смътни сенки в светлината, същества от един друг свят. Такъв, в който нямаше място за нас.

После тъмнината изведнъж бе пронизана от чифт лъчи. Един бус мина направо по кея и спря на метри от нас, улавяйки ни като зайци в сноповете на фаровете си.

Хлопна се врата и насреща ни пристъпи мъж, хвърляйки гигантска сянка. Едва можех да различа чертите му, но си личеше, че е много едър. Носеше син работен комбинезон, ботуши и плетена шапка, нахлупена ниско над челото. Той се наведе, прочете табелките ни и изсумтя, лъхвайки ни с дъх на тютюн и алкохол.

— Качвайте се — рече кратко, като плъзна назад страничната врата на буса. — По-живо, че бездруго вече съм закъснял.

Вътре имаше въжета, рибарски мрежи с оранжеви буйове, стари дървени щайги, вонящи на развалена риба, кошове, инструменти, както и една мъртва овца. Аз отскочих в ужас при вида ѝ, но Питър по някаква причина изобщо не се притесни.

— Умряла е — каза, като допря търбуха ѝ с длан. — И е още топла.

И така, ние седнахме на пода при рибарските такъми и трупа на овцата и вдъхвайки мириса на изгорели газове, се задрусахме по тъмни черни пътища под смътното сребристо сияние на луната.

Докато накрая отново не видяхме и не подушихме морето. Дълъг каменен пристан се проточваше подобно на пръст в спокойните води, а край него леко се поклащаше малък катер. Човекът, когото по-късно опознахме като Нийл Кембъл, седеше в кабината и пушеше. Едрият мъж с плетената шапка паркира буса и след като ни заръча да слизаме, отиде до него.

Двамата размениха няколко думи, чу се и кратък смях, но не разбрах за какво си говорят. Накараха ни да се качим в катера и той пое през озарения от луната пролив към остров, издигащ се от морето. Отне ни едва десетина минути да го достигнем. Влязохме в плитко заливче и аз видях, че хълмистите хълбоци на острова са осеяни с къщи — странни, ниски каменни постройки със сламени покриви. В момента имаше отлив и брегът бе опасан от ивица черни и златисти водорасли.

— Следвайте ме — каза едрият мъж и ние слязохме, а катерът се отправи обратно през пролива. Той пое с едри крачки, а ние подтичвахме подир него по утъпкана пътека, водеща към една от къщите. Дървената врата се отвори със скърцане и аз за първи път се сблъсках с мириса на торфен дим. Той почти изпълваше предната стая, обляна в жълтеникава светлина от окачената на гредите газена лампа. В дъното тлееше черна чугунена печка, а пръстеният под бе посипан с пясък. Това помещение служеше едновременно за кухня, дневна и трапезария. По средата му имаше голяма маса, до стената бе поставен скрин, а от двете страни на входа имаше тесни, дълбоки прозорчета. Коридор с дъсчена ламперия, задръстен от окачени дрехи и инструменти, водеше, както скоро щяхме да узнаем, към още три стаи за спане. Нямаше тоалетна, нито електричество или пък течаща вода. Сякаш се бяхме върнали от двайсетия век в някакво тъмно, средновековно минало. Двама тъжни, сиротни пътешественици във времето.