Питър Мей - Човекът от остров Луис

— За бога, Катрин, какво правиш?

Щом ме видя, облекчението я заля като вълна. Ръката ѝ падна безсилно и пусна огледалото. Забелязах, че долната ѝ устна трепери, а по бузите ѝ се стичат сълзи, проблясващи под светлината на лампата. Прекосих стаята, качих се до нея на леглото и притиснах лицето ѝ в рамото си, за да заглуша риданията. Прегърнах я, а тя се вкопчи в мен като дете.

— Ей, всичко е наред. Аз съм тук. Какво толкова е станало?

Мина дълго време, преди тя да се окопити достатъчно, за да проговори.

— Гадният, шибан свещеник!

Смръщих неразбиращо вежди. Колко наивен съм бил.

— Кой, оня със зализаната коса ли?

Тя кимна, все още заровила лице в рамото ми.

— Снощи дойде в стаята ми. Каза, че според него съм се нуждаела от малко утеха… предвид обстоятелствата.

— И какво се случи после?

Тя повдигна глава и ме изгледа удивено.

— Какво според теб се е случило?

Едва тогава прозрях.

Отначало бях шокиран, че тъкмо свещеник е могъл да извърши подобно нещо. После ме обзе неистово, умствено и физическо желание да го пребия до смърт. И ако в този момент беше там, сигурно щях да го сторя.

— О, по дяволите, Кати — успях да кажа само.

— Сега си помислих, че и тукашният идва за същото — промълви тя. — Страх ме е, Джони. Не искам никой повече да ме докосва.

— Не се бой, няма — отвърнах, изгарящ от негодувание и ярост.

Седях с нея през цялата нощ. Не разговаряхме помежду си и след около час тя най-сетне се унесе. Тялото ѝ, облегнато в моето, натежа от съня.

Никога повече не повдигнахме тази тема.

Корабът „Клансман“ отплава от пристанището на следващата сутрин. Монахините ни преведоха през града до чакалнята на фериботния терминал. Двамата с Питър имахме общо един мукавен куфар, който аз носех. Катрин бе събрала нещата си в брезентова чанта, преметната през рамото ѝ така безгрижно, сякаш всеки ден пътешестваше с влакове и параходи.

Едва когато стигнахме кея, осъзнах, че ще се качваме на кораба и че монахините няма да идват с нас. Това ми дойде като студен душ. Тяхното присъствие през последните два дни, макар и да приличаха на две тъмни, мрачни сенки, ми даваше усещане за цел и безопасност. Сега мисълта, че ще останем сам-сами на този грамаден съд, вмирисан на моторно масло и солена вода, ме изпълваше с неизразим ужас.

Докато едната от тях стоеше хладна и мълчалива, другата ни придружи до опашката и коленичи пред нас. Лицето ѝ, за първи път, откакто бяхме тръгнали от сиропиталището, изглеждаше по-меко, почти състрадателно. Някъде изпод полите си извади три картонени табелки, около педя широки. Всяка от тях бе вързана на връвчица, точно като онази, която бяхме окачвали на врата на Питър, докато просехме, а той се преструваше на сляп. Върху табелките, които даде на брат ми и мен, с едри черни букви бе изписано „Джилис“, докато тази на Катрин гласеше „О’Хенли“.

— Щом слезете на брега — каза, — окачете ги на вратовете си и чакайте. Някой ще дойде да ви вземе.

Най-сетне събрах кураж да задам въпроса, с който Питър ме преследваше от два дни насам:

— Къде отиваме?

Лицето ѝ помрачня, сякаш през него бе преминал тъмен облак.

— Няма значение. Просто стойте по-далеч от палубата. Морето може да стане доста бурно.

После се изправи, даде ни билетите и ние поехме заедно с тълпата към кея, а оттам по стръмния трап се качихме на борда. Корабът „Клансман“ имаше един голям червен комин с черна ивица в горния край и спасителни лодки, окачени на лебедки в задната част на двата борда. Пътниците се трупаха край перилата, за да се простят с роднини и приятели. После прозвуча сирената и телата ни завибрираха от глухото боботене на двигателите под краката. Монахините не изчакаха да ни помахат за сбогом. Видях ги да се отдалечават по посока на терминала, с техните черни одежди и бели калимавки. Често съм се питал дали не ни обърнаха гръб, защото са се бояли, че няма да понесат гледката. Че някъде дълбоко в душите им може да се пробуди заспала искрица човечност, която сетне да гложди съвестта им.

През първия час сломено наблюдавах как корабът пори сивите води на залива, оставяйки зад кърмата си диря в бледоизумруден цвят. Чайките пищяха и се виеха около мачтите като късчета бяла хартия, подети от вятъра. Океанът се издигаше и спускаше под нас, а земята постепенно се отдалечаваше, зелените хълмове ставаха все по-размазани и неясни на хоризонта, докато накрая не изчезнаха съвсем. Виждахме наоколо единствено надипленото от вълни море, без никаква представа къде отиваме или кога ще пристигнем. Нито какво ни очаква на новото място.