Питър Мей - Човекът от остров Луис

Възрастната дама, която ги посрещна, вдигна очи от бюрото си с думите:

— Затваряйте вратата! Как, мислите, се седи тук по цял ден? И без това става достатъчно течение от проклетата неуплътнена дограма!

Сконфузеният Джордж Гън побърза да затвори вратата и се зае да рови из дълбините на подплатеното си яке в търсене на полицейската карта. Служителката я огледа през очилата си, сетне вдигна очи над телените им рамки, за да проучи внимателно двамата посетители.

— И с какво мога да ви помогна, господа?

— Бих искал да получа едно извлечение от регистъра на ражданията — рече Гън.

— Е, дано не очаквате, че ще ви излезе безплатно само защото сте полицай. Струва 14 паунда.

Фин и Гън се спогледаха, потискайки усмивките си.

— Отдавна ли работите в съвета, госпожо Маколи? — попита Фин, след като наклони глава, за да прочете табелката върху бюрото.

— Откакто се помня. Но вече от пет години съм пенсионирана. Сега съм тук само за няколко дни, по заместване. Та чий акт за раждане ви интересува?

— На Тормод Макдоналд — отвърна Гън. — От Шилебост. Роден някъде около 1939-а, ако не се лъжа.

— А, да… — кимна сериозно старата дама и покритите ѝ с кафеникави петна пръсти зачаткаха по клавиатурата на компютъра. — Ето го — каза след малко, взирайки се в екрана. — Втори август 1939-а. Искате ли и копие от смъртния акт?

В последвалата тишина вятърът отвън сякаш се усили още повече, стенейки през всяка цепнатина и пролука подобно на жалба по мъртвите.

— Ужасна случка беше, господин Гън — продължи госпожа Маколи, без да забелязва ефекта от думите си. — Помня я добре. Беше съвсем млад, още тийнейджър. Истинска трагедия. — Пръстите ѝ пробягаха отново по клавиатурата. — Да, точно така. Починал на 18 март 1958-а. Да ви извадя ли копие? Ще струва още 14 паунда.

Трябваше им само четвърт час, за да стигнат обратно до църквата на Скариста, и десетина минути бродене сред надгробните камъни, докато открият онзи, който търсеха. Тормод Макдоналд, роден 2.VIII.1939, обичан син на Доналд и Маргарет, удавил се при нещастен случай в залива Стайнигид на 18.III.1958.

Гън приседна в тревата до обраслата с мъх гранитна плоча и се облакъти върху коленете си. Фин стоеше прав, вторачен в издълбания надпис, сякаш очакваше, че ако го гледа достатъчно дълго, той ще се промени от само себе си. Тормод Макдоналд бе умрял едва осемнайсетгодишен и лежеше в земята вече петдесет и четири години.

След излизането от сградата на съвета двамата мъже не бяха разменили нито дума помежду си. Но сега Гън вдигна глава и изрече въпроса, занимавал мислите им още откак госпожа Маколи ги бе попитала дали ще желаят копие от смъртния акт.

— Ако бащата на Маршели не е Тормод Макдоналд, то кой, по дяволите, е той?

Просто ще поседя тук известно време. Всички жени отидоха в стаята за занимания, да плетат. Но това не е мъжка работа. Онзи приятел в стола насреща също малко прилича на бабичка. Най-добре и той да хване някоя плетка!

През стъкления портал се вижда градинка с пейка. Сигурно ще е по-приятно да се настаня там, отколкото да кисна тук и дъртото копеле да ме зяпа. Да, така и ще направя.

Виж ти, по-хладно е, отколкото изглежда отвътре. Ох, и пейката била мокра. По дяволите, вече е късно. Нищо, панталонът ще изсъхне. Вдигам очи към небето. По него се носят облаци, и то доста бързо. Тук, в двора, поне е завет, макар че е студено.

— Здравей, татко.

Гласът ѝ ме стряска. Не съм я чул да приближава. Да не би да съм задрямал? Здравата съм измръзнал.

— Какво правиш навън под дъжда?

— Това не е дъжд — обяснявам ѝ, — а само пръски от морето.

— Ела, да влезем вътре и да те изсушим.

Тя иска да ме свали от палубата, но на мен не ми се ходи обратно в пушалнята. Там е дори по-зле, отколкото в трюма 8 8 В началото на XX век корабите, превозващи емигранти, често са преоборудвали трюмовете си за превоз на най-бедните пътници. — Б.пр. . Всички тези пушещи мъже, и вонята на вкиснала бира. Сигурно ще повърна, ако трябва да седя пак на тези протрити скамейки, без никакъв въздух за дишане.

Я, тук имало легло. Не знаех, че ни се полагат каюти. Тя понечва да смъкне мокрите ми панталони, но аз не ѝ позволявам.

— Престани — блъсвам ръката ѝ. Човек все пак има право на някакво достойнство.

— Стига, татко, не можеш да стоиш мокър. Ще се простудиш до смърт.

Тръсвам глава и усещам поклащането на кила под себе си.

— От колко време сме на кораба, Катрин?

Тя ме поглежда странно.