Питър Мей - Човекът от остров Луис

— О, да — отговори бързо Маршели, а сетне добави: — Но само ако ти искаш. Ако можеш да отделиш време. Аз ще трябва да отскоча до Глазгоу за няколко дни. Имам да вземам изпити, макар че, честно казано, хич не ми е до това. — Тя се поколеба. — Ще съм ти благодарна, ако наглеждаш Фионлах, докато ме няма.

Фин кимна и помежду им се възцари тишина, запълвана единствено от вятъра. Той свистеше сред тревите, надигаше морските вълни срещу скалите и носеше далечните крясъци на чайки, опитващи се да овладеят неговите пориви и течения. Блъскаше безмилостно и тях самите, издуваше дрехите им, сякаш се мъчеше да ги събори. Маршели опря ръка върху лакътя му, а той се пресегна и прокара пръсти през нейните коси, по гладката кожа на шията ѝ. Тя направи едва забележима крачка към него и той почти долови топлината на тялото ѝ. Колко лесно щеше да бъде да я целуне.

В далечината прозвуча клаксон и те се обърнаха да видят минаващата кола. От шофьорския прозорец махаше женска ръка и Маршели ѝ помаха в отговор.

— Госпожо Макричи — каза и моментът бе безвъзвратно изгубен, отнесен от вятъра подобно на думите им.

Макар да носят различни имена, остров Луис и остров Харис всъщност са един къс земя, разделен от планинска верига и тесен провлак.

Пътят на юг, след равнинните мочурища в северната му част, бързо се стеснява до една-единствена лента, виеща се сред безбройните езера, издълбани в скалата от последните оттеглящи се ледници.

Автомобилът напредваше през сумрака на буреносните облаци, спускащи се откъм склоновете на назъбените планини. Навлязоха в остров Харис при имението Ардвърли, там, където самотната му бяла сграда се издига край бреговете на Лох Сийфорт.

Оттук пътят започваше да се издига стръмно нагоре, разкривайки великолепна гледка към черните, неподвижни води на езерото. Покрай банкета се редяха коловете на зимната маркировка, а навред около тях се издигаха шеметно върхове, забили чела в подобните на тъмна лава облаци.

Чистачките на Фин едва смогваха да се справят с пелената от дъжд, замъгляваща предното стъкло. Тук-таме покрай платното се срещаха скупчени овце, унило пощипващи рядката трева, успяла някак да се захване сред скалите.

А после, с преминаването на тесен планински проход, сред пурпурночерните облаци се появи ивица златиста светлина. Разпокъсана демаркационна линия, отделяща два атмосферни фронта. Те продължиха да се спускат на юг и небето постепенно се проясни, разкривайки пред тях южните плата на остров Харис.

Пътят заобикаляше пристанището Тарбърт, където спираха фериботите от Скай и Лохмади, и започваше да се изкачва наново, за да превали скалите над Лох Тарбърт и няколкото къщи, кацнали покрай брега. В самото пристанище, защитено от преобладаващите западни ветрове, водата бе гладка като огледало, отразяващо мачтите на закотвените в залива платноходни яхти. По-далеч на изток слънчевата светлина се отразяваше от сребристата повърхност на морето толкова ярко, че бе невъзможно да се определи къде свършва то и къде започва небето.

Щом достигнаха билото при Уабал Бег, ландшафтът се промени отново. Гранитната скала се раздроби на покрити със зеленина хълмове, меко спускащи се надолу под бледата пролетна светлина, за да достигнат великолепните златни плажове и тюркоазното море на Лъскентайър. Навъсените буреносни планини на севера вече бяха останали зад гърба им и настроението на двамата пътници се подобри.

Пътят заобикаляше плажа и стигаше до малка група къщи и парцели, съставляваща селцето Шилебост. Фин сви наляво към училището, подминавайки ръждясващите останки на червен камион, принадлежал, съдейки по надписа, на строителната компания „У. Макензи Лимитид“ от Лакси. Олющена дървена табела, закована на два кола от ограда, известяваше преминаващите, че на общинското пасище не се допускат кучета.

Напуканият асфалт свършваше пред тревисто възвишение, разкриващо панорама към плажа отвъд. Пролетните цветя се накланяха от вятъра, а там, където пясъкът свършваше, се очертаваха силуетите на далечните планини със забулени в облаци върхове. Гледки, подобни на тази, винаги оставяха Фин без дъх, независимо колко често ги виждаше.

Училището — няколко миниатюрни, боядисани в сиво и жълто постройки и футболно игрище до тях — се намираше на един хвърлей от плажа. Трудно бе да си представиш по-идилично място за началното образование на едно дете.

Когато Фин спря пред входа, половин дузина малчугани с пластмасови каски на главите тъкмо преминаваха урок по пътна безопасност. Учителката им бе наредила на земята няколко оранжеви пластмасови конуса и те сновяха с велосипедите си между тях.