Питър Мей - Човекът от остров Луис

На него също му бе приятен допирът на ледената вода около глезените и стъпалата, плискаща се кротко, след като бе препускала в ярост през океанската шир. И двамата викаха и се смееха на висок глас. Тормод изглеждаше бодър и пълен със сили, освободен поне за момента от веригите на деменцията, сковала съзнанието и помрачила живота му. Щастлив, както в детството, да се отдаде на най-простите удоволствия.

Вървяха така в продължение на четири– или петстотин метра, по посока на група лъскави черни скали, скупчени в далечния край на плажа, в които вълните се разбиваха на бяла, кипяща пяна. Шумът на вятъра и морето изпълваше ушите им, удавяйки всичко останало. Болката, спомените, тъгата. Накрая Фин спря и улови стареца под ръка, за да го поведе обратно.

След няколко крачки извади от джоба си сребърния медальон на свети Кристофър, получен от майката на Маршели същата сутрин, и го подаде на Тормод.

— Помните ли това, господин Макдоналд? — Трябваше да повиши глас, за да надвика рева на стихиите.

Другият явно остана удивен при вида на предмета. Известно време го разглежда върху отворената си длан, сетне сви юмрук около него. По лицето му се търкулнаха внезапни сълзи, следвайки дирите на своите предшественици.

— Тя ми го даде — промълви едва чуто.

— Коя?

— Кейт.

Фин се замисли за момент. Дали въпросната Кейт не бе причината за необяснимата му омраза към католиците?

— Тя католичка ли беше?

Тормод го изгледа така, сякаш го смяташе за побъркан.

— Разбира се. Всички бяхме. — И закрачи бързо по пясъка покрай отстъпващата с отлива вода, безразличен към вълните, които плискаха покрай глезените му и мокреха навитите му крачоли. На Фин му бяха нужни няколко секунди, докато се окопити и го настигне. Това нямаше никакъв смисъл.

— Вие сте били католик ?

Старецът махна небрежно с ръка.

— Не пропускахме неделна меса в голямата църква на хълма.

— В Шилебост?

— Онази, дето е построена от рибарите. С лодката вътре.

— В църквата е имало лодка?

— Точно под олтара.

Тормод изведнъж спря като закован в плитката студена вода и зарея поглед към хоризонта, където на границата, разделяща морето от небето, се забелязваше смътното петънце на далечен танкер.

— От нея се виждаше Плажа на Чарли. След гробището, като ивица сребърна боя между пурпура на мочурищата и тюркоаза на морето. — Той се обърна и погледна Фин. — А всички онези мъртъвци по средата искаха да се отбиеш при тях. Малко човешка компания в отвъдния свят.

После, преди Фин да успее да реагира, замахна и хвърли медальона на свети Кристофър в прииждащите талази. Той цопна насред вихъра от пясък и пяна, за да бъде засмукан обратно навътре в морето и погребан някъде в дълбините. Изгубен завинаги.

— Вече не ни трябват папистки дрънкулки — каза. — Пътуването е към своя край.

На излизане от старческия дом „Дън Айсдийн“, Фин получи обаждане от Гън на мобилния си телефон. По обратния път от плажа Далмор Тормод се бе държал странно унило, а после безропотно бе позволил на служителите да го заведат обратно в стаята му и да му съблекат палтото. За разлика от предния ден, когато не бе ял почти нищо, сега, изглежда, си бе възвърнал апетита. Фин го остави в столовата да поглъща порция пролетно агнешко с картофи и тихомълком се измъкна навън под обедното слънце.

Паркира в горния край на Чърч Стрийт и отиде пеша до участъка, където Гън го чакаше отпред на стълбите. Тук, на източния бряг, вятърът бе по-хладен и поривист, къдрещ водата в залива и шумолящ сред младите листа на дърветата от другата му страна, в подножието на тънещия в мрачна разруха замък Люс. Двамата мъже свърнаха по Бейхед Стрийт, откъдето се виждаха рибарските лодки, издигнати високо от прилива. По кея бяха пръснати мрежи, празни щайги и кошове, а добрите жители на Сторноуей сновяха между тях приведени срещу вятъра, на път за центъра на града.

Докато минаваха покрай едно кафене с широка витрина, обърната към морето, Гън подхвърли:

— Това там не е ли младият Фионлах?

Фин се обърна и отвъд собственото си отражение в стъклото забеляза Фионлах и Дона, седнали на една маса. Помежду им на пода стоеше бебешко кошче, а младежът бе уловил своята малка дъщеря в прегръдките си и се взираше с неподправена любов в кръглите ѝ сини очи. Тя също гледаше баща си с обожание, вкопчила миниатюрни пръстчета около палеца му. Точно както Роби някога се бе държал за Фин.