Питър Мей - Човекът от остров Луис

Бяхме стигнали почти до половината, когато откъм отсрещния край се разнесе гласът на Дани:

— Полиция!

Почти в същото време до ушите ни долетя звук на приближаващ автомобил. Катрин и Дани бързо се снишиха в сянката на Къркбрей Хаус, но ние останалите бяхме насред моста, без да разполагаме с каквото и да било прикритие.

— Клякай долу! — просъсках на Питър, като го дръпнах в основата на парапета. Там също се прислони до нас. Можехме само да се надяваме, че черната патрулна кола ще подмине, без да ни забележи. За секунда изглеждаше, че лъчите на фаровете ѝ просто ще се плъзнат покрай нас, и аз усетих как ме залива вълна от облекчение. Но после изскърцаха спирачки, гумите приплъзнаха по замръзналия асфалт. — По дяволите!

— Бягайте! — извика Там.

Но нямаше нужда да ме подканва, защото аз си плюх на петите още в мига, в който колата с вой даде на заден ход. Но едва бях изминал десетина метра, преди да си дам сметка, че Питър не е до мен.

— Какво прави той? — сграбчи ме Там за лакътя.

Обърнахме се и видяхме брат ми проснат върху парапета. С лявата ръка се бе хванал за един от шиповете, а дясната му бе протегната към Патрик Кели, почти сякаш го беше бутнал. Той на свой ред размахваше ръце като вятърна мелница, в отчаян опит да възвърне равновесието си.

Но това бе изгубена кауза. Тишината на следващия момент ще остане запечатана завинаги в паметта ми. Патрик пропадна в мрака без писък, без вик, без да издаде нито звук. Просто се стопи в бездънните сенки под моста. Всяка фибра от мен искаше да повярва, че по някакъв начин ще оцелее. Но разсъдъкът ми говореше, че е невъзможно.

— Мамка му! — усетих върху лицето си дъха на Там. — Той го събори!

— Не! — знаех как изглеждаше отстрани, но знаех също, че Питър никога не би сторил нещо подобно.

Двама униформени полицаи вече бяха изскочили от патрулката и тичаха по моста към нас. Хвърлих се назад, сграбчих брат си и почти го повлякох към останалите, чакащи в южния му край. От гърлото му се носеше жално хленчене, а лицето му бе лъскаво и мокро от сълзи.

— Той извика за помощ — заекна, гълтайки въздух на пресекулки. — Опитах се да го хвана, Джони, честна дума!

— Ей, вие, стойте! — извика единият от полицаите. — Какво правите там на моста?

Това бе сигнал за всички ни да се пръснем като пилци. Не знам къде са отишли братята Кели, но аз, Питър и Катрин се впуснахме слепешката покрай Къркбрей Хаус и надолу по хълма, като се препъвахме и пързаляхме по паважа, без да смеем да погледнем назад. Мракът на нощта, подпомогнат от сенките на сградите и дърветата, бързо ни погълна и ние, без да обелим и дума помежду си, продължихме по отсрещния склон на падината по посока на Дийн.

Още рано на другата сутрин всички в сиропиталището по непонятен начин бяха узнали за падането на Патрик Кели от моста. А когато от училището се обадиха да кажат, че занятията за деня са отменени, разбрахме, че се е случило най-лошото. Вестта бе само, че някакво момче се е пребило до смърт късно предната нощ, и никой от персонала не бе наясно за кого точно става дума. Но питомците на дома знаеха.

Странно, че никой от тях не дойде да ни попита какво се е случило. Сякаш бяхме прокажени и те не желаеха да се докосват до нас, за да не се заразят. Събираха се на обичайните групички, но заобикаляха отдалеч Катрин, Питър и мен.

Тримата седяхме заедно в столовата и очаквахме неизбежното. То настъпи малко преди обяд.

Една полицейска кола се изкачи с ръмжене по алеята и спря в подножието на стълбището. Двама униформени влязоха в сградата и бяха отведени до кабинета на господин Андерсън. Не минаха и десет минути, и разсилният бе изпратен да ни повика.

— Какви сте ги надробили този път? — попита ни със загрижена физиономия.

Въпросът бе отправен най-вече към мен, понеже бях най-голям, но аз само свих рамене.

Докато вървяхме по коридора, очите на всички останали деца бяха приковани в нас и всяко от тях безспорно благодареше на бога, че не е на наше място. Сякаш бяхме осъдени на смърт, крачещи към ешафода.

Директорът ни посрещна прав зад бюрото си, а лицето му имаше същия землист цвят като косата. Сакото на тъмния му костюм бе закопчано догоре, а ръцете — скръстени отпред на гърдите. Двамата полицаи, с фуражки в ръце, стояха от едната му страна, а икономката — от другата. Тримата се подредихме насред кабинета, а той ни хвърли изпепеляващ взор.

— Искам един от вас да говори от името на всичките.

Катрин и Питър едновременно се обърнаха към мен.