Питър Мей - Човекът от остров Луис

Можех да чуя дишането му, тежко и запъхтяно от страх и усилие. Да видя напрегнатите му, съсредоточени очи през облака пара, обвил главата му под лунната светлина. Питър се бе вкопчил в ръката ми и не откъсваше поглед от него. Макар това да беше същото момче, което го бе заплашило да го издаде заради татуировката, неговата добра душа искрено съпреживяваше. Брат му Там постоянно подвикваше насърчителни думи и когато Патрик най-сетне стигна катедралата и с разтреперани ръце се прехвърли обратно на пътя, нададе буйни възгласи на радост.

Катрин и Дани дотичаха и се присъединиха към нас.

— Е? — рече Патрик, вече целият сияещ в триумф.

— Две минути и двайсет и три секунди — съобщи Дани. — Страхотно постижение, Пади!

— Добре, сега е твой ред — обърна се той към мен.

Хвърлих крадешком поглед към Катрин, която бе присвила устни от притеснение.

— Как е ледът от другата страна? — попитах.

— Хлъзгав като стъкло — ухили се Патрик.

Чудно успокоение, няма що. Две минути и двайсет и три секунди ми се струваше непостижим резултат. А не го ли подобрях, трябваше да мина изпитанието още веднъж. Цялото поведение на противника ми излъчваше самоувереност, сякаш нито за миг не допускаше, че ще го бия. Честно казано, аз също не го допусках. Но нямаше смисъл да разсъждавам върху това, да оставя собственият ми страх да ме победи.

Покачих се върху парапета и спуснах крака от другата страна. Шиповете, за които се държах, бяха леденостудени и лепнеха по дланите ми. За моя изненада, гумените ми подметки осигуряваха отлично сцепление в замръзналия сняг. Мина ми през ума, че ако използвам техниката на Патрик, е само въпрос на шанс дали ще стигна по-бързо от него, или не. Затова се пуснах и разперих ръце, устремил взор към отсрещния край на моста. Ако успеех да ходя по права линия, като по бордюр, със сигурност щях да спечеля време. Стига, разбира се, да не падна.

Поех си дълбоко дъх, устоявайки на изкушението да погледна надолу, и извиках:

— Пускайте хронометъра!

Поех напред, без да откъсвам очи от намиращата се на повече от сто метра Къркбрей Хаус. Усещах как снегът хрущи под краката ми, а лявата ми ръка бе вдигната малко по-високо от дясната, за да не докосвам парапета. Всяка погрешна стъпка, дори някое случайно бутване в каменната стена, можеше да ме запрати надолу в бездната.

Достигнах издатината над първата колона, обърнах се и я преодолях странично, както бях видял да прави Патрик. После възвърнах равновесието си за следващата отсечка. Започна да ме изпълва странно чувство на възбуда, струваше ми се почти, че мога да затичам. Естествено, това бе абсурд, но наред с увереността нарастваше и темпото, с което местех краката си един пред друг. Откъм платното до ушите ми долетя гласът на Там:

— Божичко, Пади, много е бърз!

А Питър само подвикваше:

— Давай, Джони, давай!

Докато стигна Къркбрей Хаус и се прехвърля през парапета, вече знаех, че съм победил Патрик. Той също го знаеше и с нарастващо безпокойство очакваше приближаващите Дани и Катрин. Брат му бе прехапал устни, докато Катрин се разливаше в широка усмивка.

— Две минути и пет секунди — прошепна едва чуто Дани.

Мен не ме беше грижа за резултата. Бях отстоял своето и ако Патрик Кели държеше на думата си, то тайната на Питър бе в безопасност. Поне засега.

— Да кажем, че сме равни — предложих великодушно.

Патрик обаче мрачно поклати глава.

— Не. По-бавният трябва да мине отново. Такава беше уговорката.

— Вече няма значение — казах.

— За мен има — стисна упорито челюсти той и се упъти към парапета.

— Хайде, Пади, да си вървим у дома — рече Там.

— Просто пуснете шибания хронометър, става ли?

Дани ме погледна, сякаш очакваше да се намеся, но аз свих рамене. Нямаше какво повече да сторя.

— Старт! — извика Катрин и натисна бутона. Патрик тръгна, прилагайки този път моята техника, но още от самото начало личеше, че не му спори, защото обувките му явно се пързаляха повече от моите. Преди да стигне втората арка, на няколко пъти спря, като се бореше да запази равновесие. Там, Питър и аз тичахме покрай него и на всеки няколко крачки подскачахме, за да виждаме по-добре.

Забелязах, че по челото му са избили капки пот, проблясващи в сумрака, а луничките изпъкваха като тъмни точки върху пребледнялото му лице. В очите му прозираше страх, потискан от собствената му гордост и упорство. От нуждата да се докаже не само пред нас, но и пред себе си. По едно време залитна и ръката му сграбчи празния въздух. Целият изстинах от страх, че ще падне, но той в последния момент успя да се улови за парапета.