Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Добре, ти, Макбрайд. — За пръв и единствен път го чувах да ме назовава по фамилия. — Ако някой от останалите не е съгласен с казаното от него, да се обажда. Мълчанието ще се приема за съгласие. — Той си пое дълбоко дъх, после опря върховете на пръстите си върху бюрото и леко се приведе напред. — Тук сте, защото снощи едно момче е загинало, падайки от моста към селото. Патрик Кели. Познавате ли го?

— Да, сър — кимнах.

— Изглежда, че група деца са се шляли по моста около полунощ. Няколко момчета и едно момиче. — Той изгледа многозначително Катрин. — Малко по-рано пък в селото са забелязани две момчета и едно момиче от нашия дом. — Той се изправи в пълния си ръст. — Някакви предположения кои може да са били?

— Не, сър. — Знаех, че няма начин да го докажат, освен ако не разполагат със свидетел, който да ни идентифицира. А ако разполагаха с такъв, той вече щеше да е в кабинета на господин Андерсън и да ни сочи с пръст. Затова просто отричах всичко. Не, не сме напускали сиропиталището. Прекарали сме цяла нощ в леглата си. Чули сме за падането на Патрик Кели едва тази сутрин. И не, нямаме представа какво е могъл да търси той, или който и да било друг, на моста посред нощ.

Естествено, те бяха наясно, че лъжа. Бяха подочули нещичко, навярно от братята Кели или някой от техните приятели.

Господин Андерсън отново се наведе напред и кокалчетата му побеляха върху плота, точно както в деня на постъпването ни преди близо година.

— Има известни съмнения — каза, хвърляйки поглед към двамата полицаи — дали момчето е паднало само. Ще се проведе разследване и ако се установи, че някой го е блъснал, той ще бъде обвинен в убийство. Непредумишлено, в най-добрия случай. Въпросът е много, много сериозен. Освен това би хвърлил ужасно петно върху репутацията на дома, ако се окаже, че някой от възпитаниците ни е бил замесен. Разбирате ли?

— Да, сър.

Нито Питър, нито Катрин бяха отворили уста от самото начало. Сега директорът се обърна към тях.

— Някой от вас има ли нещо да добави?

— Не, сър.

Изпроводиха ни от кабинета, а след половин час, когато полицаите вече си бяха тръгнали, из коридорите можеше да се чуе ехтящият глас на господин Андерсън.

— Проклети католици! Искам ги вън оттук!

И предсказанието на Катрин най-сетне се сбъдна. Още на другата сутрин свещеникът дойде да ни отведе.

Фин наблюдаваше внимателно възрастния мъж. Слънчевата светлина улавяше сребристата четина по лицето и отпуснатите гънки на шията му и тя изпъкваше отчетливо върху бледата кожа. Очите му, напротив, бяха замъглени, отнесени в спомени, които той не можеше или не искаше да сподели. Вече от доста време мълчеше и сълзите му бяха изсъхнали, оставяйки солени следи върху бузите. Седеше обгърнал коленете си с ръце, зареял към морето взор, виждащ невидими за другите неща.

Фин вдигна снимката от одеялото, където Тормод я бе оставил да падне, и я прибра обратно в чантата си. После улови стареца под ръка и полека го подкани да стане.

— Хайде, господин Макдоналд, нека се поразходим край водата.

Гласът му извади другия от унеса и той го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.

— Не стана по негова вина — каза, съпротивлявайки се на опита на Фин да го изправи на крака.

— Кое не е станало по чия вина?

Но Тормод само поклати глава.

— Може и да му хлопаше малко дъската, но научи келтски много по-бързо от мен.

Фин смръщи озадачено вежди. На островите човек отрастваше с келтския език. По времето на Тормод надали някой изобщо е говорел английски, преди да тръгне на училище.

— Искате да кажете, че е научил по-бързо английски ? — попита, без да има понятие за кого говори.

— Не, келтски — протестира енергично старецът. — Идваше му отръки.

— На Чарли?

Тормод се ухили, дивейки се на глупостта на своя събеседник.

— Откъде-накъде пък Чарли. Той ще да е говорил италиански. — После се улови за ръката на Фин и стана, обръщайки лице срещу вятъра. — Хайде да понамокрим краката, както правехме някога на Плажа на Чарли. Махай обувките, момче! — И се залови да навива крачолите на панталоните си.

Фин свали обувките и чорапите си и също нави крачоли до коленете. Двамата поеха редом през мекия влажен пясък, уплътнен и изгладен от отлива. Вятърът, препускал неспирно през петте хиляди километра на Атлантика, издуваше дрехите им и запращаше солени пръски в лицата им.

Скоро първата разпенена вълна обля нозете им и се втурна нагоре по полегатия плаж. Беше неочаквано студена и старецът се засмя, отскачайки назад. Шапката хвръкна от главата му и Фин, забелязал я как се отлепва от темето му, по някакво чудо успя да я улови миг преди да отлети в морето. Тормод се засмя отново, като дете, увлечено в забавна игра. Поиска да я нахлупи отново, но Фин я сгъна и я пъхна в джоба си, за да не я изгубят.