Питър Мей - Човекът от остров Луис

Той обаче разполагаше само с миг за собствената си болка и носталгия, защото Дона се обърна и го видя. По вечно бледите ѝ бузи плъзна руменина и тя бързо промълви нещо на Фионлах, който на свой ред се сепна. В очите му се появи странно изражение. Вина? Страх? Преди Фин да успее да го разчете, то се изпари и бе заменено от смутена усмивка. Двамата си кимнаха — неловък, мълчалив поздрав през стъклото, което бе много по-лесно за разбиване от преградата неизречени неща, стояща помежду им.

— Искаш ли да влезем? — попита Гън.

— Не — поклати глава Фин и като махна с ръка на младата двойка, продължи напред по тротоара, карайки Гън да подтичва, за да го настигне. През ума му само за миг прелитна въпросът защо Фионлах не е на училище.

В „Хебридиън“ се настаниха в един тъмен ъгъл и Гън отиде до бара за две малки бири. След като ги донесе, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата с думите:

— Но не си го получавал от мен.

— Кое да съм получавал? — прибра го в чантата си Фин.

Сержантът се ухили и двамата известно време отпиваха от бирите си в мълчание. После Гън остави своята чаша върху картонената подложка и каза:

— Преди половин час получихме обаждане. Пращат инспектор от Инвърнес, за да започне разследването.

— Точно както очаквахме — кимна Фин.

— Вероятно ще дойде чак след седмица. Началниците отгоре явно не виждат особена спешност в разкриването на едно петдесетгодишно убийство. — Той надигна пак чашата си, после я върна отново точно върху влажното кръгче, останало върху подложката. — Но след като веднъж пристигне, няма да мога да ти съдействам повече. Което е жалко, защото знам, че си добро ченге. Фактът, че си напуснал полицията, няма да ти бъде от полза и най-вероятно ще те помолят да не си пъхаш носа в работата им.

— Не се и съмнявам — усмихна се Фин. — Накъде всъщност биеш, Джордж?

— Натам, че времето, с което разполагаме, е кратко и е най-добре да не се помайваме, а да го оползотворим подобаващо.

— Тоест?

— Тоест, ще ми се да прескоча до остров Харис и Шилебост, да проуча семейството на стария Тормод Макдоналд и да видя дали няма да ми просветне нещо относно мъжа, когото изровихме от мочурището. Ще ми бъде приятно да покажа на онези фукльовци от Инвърнес, че и ние, селяците, не сме чак толкова прости.

— А аз как се вписвам в картинката?

— Колата ми от няколко дни е повредена. Поне това е официалната версия. Мина ми през ума, че може да ме хвърлиш дотам.

— О, нима?

— А-ха. — Този път Гън отпи по-продължителна глътка. — Е, какво ще кажеш?

Фин сви рамене.

— Мисля, че Маршели няма да има нищо против да разнищя загадката.

— Така и предполагах. Нали все пак си бивше ченге. Впрочем… между вас двамата има ли нещо?

— Дълга история, Джордж — отвърна Фин, избягвайки погледа на другия. — Но в момента нямаме връзка. — Той пресуши чашата си. — По кое време искаш да тръгнем?

Докато се връщаше по западното крайбрежие, през Барвас, Сиадер и Дел, на хоризонта се събираха тъмните легиони на поредния облачен фронт. В огледалото за обратно виждане все още можеше да види слънцето, греещо косо от югозапад над обагрените в пурпур планини на Харис. Всяко селце, което подминаваше, се очертаваше ярко на фона на светлината — старите бели къщи и нелепите по-нови постройки, издигнати през двайсети век от бившето Министерство на земеделието и риболова. С техните измазани стени и стръмни покриви с капандури, те бяха отчайващо зле приспособени да устояват на суровия климат на острова.

В полето на изток, сред златистите изсъхнали треви, се виждаха групички мъже, които използваха сухия следобед да копаят торф с дългите си прави лопати.

Скоро отпред се извиси мрачният, безрадостен силует на църквата в Крос — знак, че вече е почти у дома.

У дома? Нима тук наистина все още бе негов дом? Това брулено от ветровете кътче на планетата, където животът бе доминиран от вечно воюващите фракции на непримиримата протестантска религия? Където мъжете и жените цял живот се бореха да изкарат прехраната си от земята или от морето, обръщайки се във времена на безработица към индустриите, които на свой ред идваха и си отиваха, оставяйки подире си ръждивите утайки на провала?

Сега всичко изглеждаше дори по-потискащо, отколкото в неговата младост. Нов период на упадък след краткия възход, подхранван от флиртуващите за гласове политици, изхарчили милиони за един умиращ език.

Но ако домът му не беше тук, то къде? Къде другаде под слънцето щеше да чувства подобна близост със земята, със стихиите, с хората? Обзе го съжаление, задето така и не бе довел Роби на мястото, обитавано от неговите предци.