Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Къде можем да намерим директора? — подвикна ѝ Гън, излизайки от колата.

— Директорката — поправи го тя. — Сградата вдясно от вас.

Сградата вдясно бе боядисана в жълто, с изрисуван върху едната стена подводен пейзаж. Щом прекрачиха прага, ги лъхна мирис на тебеширен прах и паркетин, който моментално върна Фин в собственото му детство.

Директорката остави класа си да решава задача по аритметика и отведе двамата мъже в учителската стая. С гордост им съобщи, че училището има традицията да поддържа отличен архив, простиращ се чак до годините преди Втората световна война.

Тя бе привлекателна жена малко над трийсетте, явно чувствителна към външността си, съдейки по това как постоянно приглаждаше един непокорен кичур, отделил се от акуратно прибраната ѝ назад кестенява коса. Носеше джинси, маратонки и отворена жилетка с тениска под нея. Нищо общо със строгите, попрестарели преподавателки, които Фин помнеше от своето време. Не ѝ отне дълго да открие сред кашоните с дневници онези, обхващащи периода от средата на четирийсетте до началото на петдесетте — времето, когато Тормод трябваше да е бил ученик.

— Да, ето го — рече накрая, бучвайки с пръст една пожълтяла страница. — Тормод Макдоналд. Учил при нас от 1944-та до 1951-ва. — Тя прокара лакирания си в розово нокът по калиграфски изписаните колонки с оценки. — При това с доста добър успех.

— Дали е имал някакви братя или братовчеди, посещавали училището? — попита Гън, но тя само се засмя.

— Нищо чудно и да е имал, сержант, но през годините оттук са минали толкова много Макдоналдовци, че ще е почти невъзможно да се разбере.

— А къде според вас е продължил образованието си? — поинтересува се Фин.

— Най-вероятно в гимназията в Тарбърт — погледна го кокетно директорката и той си спомни как Маршели веднъж му бе казала, че всички момичета в училище са си падали по него, а той дори не е забелязвал.

— Разполагате ли с адреса, на който е живял?

— Мисля, че ще успеем да го открием. — Тя му хвърли още един поглед и се изгуби в съседната стая.

Гън се обърна към Фин, а по устните му играеше лека усмивка, на завист или може би на съжаление.

— При мен никога не се получава така — каза.

Фермата на семейство Макдоналд се намираше на около половин километър навътре от брега, върху възвишение, гледащо към плажовете на Лъскентайър и Скариста. От къщата до пътя се проточваше дълъг тесен парцел, различим сега единствено по гнилите останки от колове за ограда, забити в земята. Природата бе взела своето и почвата, някога култивирана с години за посеви и паша, сега почти не се различаваше от околната. Самата къща представляваше куха черупка. Покривът отдавна се бе срутил, дори от комина край северната стена оставаха само купчина потъмнели тухли. На мястото на някогашния под растяха високи бурени и трева. Под от утъпкана пръст, посипан със слой пясък, навремето сменян ежедневно от майката на Тормод.

Гън, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, обгърна с поглед ширналия се плаж и морето, където различни оттенъци на изумрудено и тюркоазно обозначаваха плитчините.

— Това е задънена улица — измърмори.

Но Фин гледаше към отсрещната страна на хълма и далечната фигура на мъж, подреждащ торфени чимове край бяла, прясно измазана къща.

— Ела, нека проверим какво знае съседът.

И той пое през високите треви, полюшващи се като вълни на вятъра. Свежата зеленина пробиваше през изсъхналите миналогодишни стръкове, а жълти и лилави цветя протягаха чашки съм слънцето, възвестявайки началото на пролетта. Гън трябваше да подтичва, за да не изостане от него.

В съседния имот всичко изглеждаше подновено. Стените бяха боядисани, покривът и оградата ремонтирани, а вратите и прозорците сменени. Отпред бе паркиран лъскав червен пикап, а стопанинът — мъж с гъста прошарена коса, остави заниманието си, щом ги видя да приближават. Имаше обветреното лице на човек, прекарващ много време на открито, но явно не беше местен, защото в отговор на поздрава на Фин отвърна:

— Съжалявам, не говоря келтски.

— Няма проблем. Аз съм Фин Маклауд. А това — посочи той запъхтяния си спътник, който най-сетне се присъедини към тях — е сержант Джордж Гън.

Мъжът изглеждаше леко притеснен, докато се здрависваха.

— Какво търси полицията тук?

— Трябва ни малко информация за хората, притежавали съседния парцел.

— А, семейство Макдоналд.

— Същите. Познавате ли някой от тях?

— Боя се, че не — засмя се другият, вече поотпуснат. — Аз съм роден и отрасъл в Глазгоу. Това място е на родителите ми. Те са напуснали острова в края на петдесетте, когато вече съм бил на път да се родя. Може дори да съм заченат в тази къща, макар че няма как да го гарантирам.