Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Кой кораб?

— „Клеймор“, разбира се. — Сякаш бих могъл да забравя името на първия кораб, на който някога съм се возил.

— И закъде пътуваме?

Кой знае? Вече почти е паднал мрак. Мина доста време, откакто оставихме сушата зад гърба си. Не съм предполагал, че Шотландия е толкова голяма. Плаваме вече с дни.

— Чух в салона някой да споменава Големия Кенет — казвам.

— Ти познаваш ли го?

— Не. За пръв път го чувам.

— О, татко…

Тя сяда до мен и ме улавя за ръката. Чудя се защо плаче. Аз ще се грижа за нея. Ще се грижа и за двамата. Това е моя отговорност, нали съм най-голям.

Свещеникът дойде на втория ден след падането на Патрик. Икономката ни заръча да си събираме багажа — не че имаше много багаж за събиране. Тримата стояхме отвън на стъпалата, когато пристигна голямата черна кола. Аз, Питър и Катрин. Наоколо беше безлюдно, другите деца бяха на училище. От господин Андерсън нямаше и следа. Не го видяхме никога повече и не мога да кажа, че това ми разби сърцето.

Свещеникът беше дребен мъж, около два пръста по-нисък от мен. Темето му беше напълно плешиво, но затова пък бе пуснал косата си дълга от едната страна и я зализваше отгоре с някаква помада. Предполагам, смяташе, че това прикрива плешивостта му, но то просто изглеждаше глупаво. Впоследствие се научих никога да не вярвам на мъже с подобни прически. Те просто нямат вярна преценка за нещата.

Той бе леко притеснен и не изглеждаше особено внушителен. Много по-страховити бяха двете монахини, които го съпровождаха. И двете на средна възраст, по-високи от него, със строги одежди и орлови погледи. Едната седна на предната седалка до свещеника, който шофираше, а другата се смести отзад при нас. Аз бях точно до нея и толкова се пазех да не се притисна в кокалестото ѝ тяло, че дори не забелязах как напускаме сиропиталището. Чак накрая се обърнах и мярнах върховете на кулите му да изчезват зад дърветата.

Автомобилът подскачаше и се тресеше през павирани улици, площади и широки булеварди, опасани от опушени сгради. Отстрани на пътя имаше топящи се, почернели купчини сняг. Никой от нас не смееше да продума в присъствието на божиите представители на земята, затова просто седяхме и гледахме как непознатият свят прелита отвъд запотените стъкла.

Нямам представа къде ни отведоха. Някъде в южния край на града, предполагам. Пристигнахме в голяма къща с окосена ливада отпред, където листата от оголените дървета се въргаляха на купчини сред снега. Вътре беше по-топло и приветливо, отколкото в сиропиталището. Никога преди не бях влизал в подобна къща. Полилеи и полирани дървени ламперии, фигуративни тапети и лъскави теракотени подове. Изкачихме се по застлано стълбище до своите стаи — една за Питър и мен, а отделна за Катрин. Сатенени чаршафи и аромат на розова вода.

— Къде отиваме, Джони? — ме бе попитал на няколко пъти Питър, но аз не знаех какво да му отговоря. По всичко изглеждаше, че нямаме права, нито човешки, нито каквито и да било други. Бяхме просто движими вещи. Деца без родители, без място, което да нарекат свой дом. Човек би помислил, че е трябвало вече да сме свикнали, но с това не се свиква никога. Нужно е само да се озърнеш наоколо и животът веднага ще ти напомни, че не си като другите. Точно тогава бих дал всичко за едно докосване на майчините си пръсти върху лицето ми, за допира на топлите ѝ устни върху челото ми, за гласа ѝ, нашепващ тихо в ухото ми, че всичко ще бъде наред. Но тя си бе отишла отдавна и аз дълбоко в сърцето си знаех, че нищо няма да бъде наред. Макар, естествено, да нямах намерение да го споделям с Питър.

— Ще видим — отвърнах на поредния му въпрос. — Не се бой, нали аз съм тук.

През целия ден ни държаха в стаите, като ни пускаха само да ходим до тоалетната. Вечерта ни отведоха в просторна трапезария на долния етаж, където стените бяха опасани от рафтове с разноцветни книги, а дългата полирана маса се простираше от еркерния прозорец в единия край чак до двойните врати в другия.

В единия ѝ край бяха сложени три прибора, а монахинята, която ни настани, каза:

— Не пипайте масата с пръсти. Ако открия и едно петно върху нея, всички ще ядете пердах.

Пристъпихме към супата си предпазливо, от страх да не я разплискаме или разлеем върху плота. Освен нея получихме по едно парче хляб с масло, а след това — и по резен шунка със студени варени картофи. Водата ни бе поднесена в тежки, масивни стъклени чаши. След като приключихме, ни пратиха обратно по стаите.