Питър Мей - Човекът от остров Луис

Беше неспокойна нощ. Питър и аз разполагахме с едно легло за двама ни и той, след като се сгуши до мен, заспа за секунди. Аз обаче останах да лежа буден. Под вратата се процеждаше светлина и на моменти долитаха гласове — тихи и заговорнически, обсъждащи нещо далеч в дълбините на къщата. Слушах ги дълго, преди накрая също да се унеса в плитка дрямка.

На другата сутрин ни вдигнаха още в ранни зори и ни натовариха отново в голямата черна кола. Без закуска, без дори да имаме време да се измием. Този път поехме по различен маршрут през града и аз нямах представа къде се намираме, докато не зърнах вдясно в далечината Единбургския замък. След известно време се спуснахме по стръмна рампа и навлязохме в широко осветено пространство под стъклен покрив, поддържан от сложна метална конструкция. Тук слязохме от колата и монахините припряно, почти тичешком, ни поведоха през тълпата. В дъното имаше железопътни перони, с нетърпеливо пухтящи парни локомотиви. Те показаха билетите ни на контрольора и ни качиха в един от влаковете. Намерихме местата си във вагона, а в купето към нас се присъедини мъж в тъмен костюм. Той изглеждаше притеснен от присъствието на монахините и седеше сковано, положил бомбето си върху коленете.

Ние за първи път се качвахме на влак и въпреки обстоятелствата преживяването бе вълнуващо. С Питър през цялото време стояхме като залепени на прозореца, наблюдавайки как градът постепенно отстъпва място на зелени хълмове и поля. Спирахме на малки гари с екзотични имена като Линлитгоу и Фолкърк, преди от земята да изникне друг голям град. Съвсем различен от онзи, който познавахме. Черен от промишлено замърсяване, с фабрични комини, бълващи жлъч в жълтеникавото сярно небе. Навлязохме в дълъг тъмен тунел, който ни отведе до гара „Куийн Стрийт“ в Глазгоу. Оглушителният рев на парната машина в затвореното пространство на перона и стърженето на спирачките дълго ехтяха в ушите ни.

Още от тръгването често поглеждах към Катрин, но тя упорито се правеше, че не ме забелязва. Седеше, забила взор в скръстените в скута си ръце, и дори не хвърляше око към прозореца. Нямаше как да разбера какво се случва в главата ѝ, но можех да доловя нейния страх. Дори тогава вече бях наясно, че на този свят момичетата са заплашени от много повече неща, отколкото момчетата.

След близо два часа чакане на „Куийн Стрийт“ се качихме на друг влак, който ни откара на северозапад, сред най-живописните пейзажи, които бях виждал някога. Увенчани със сняг планини, мостове, минаващи над буйни, кристалночисти реки, огромни гори и виадукти над проломи и езера. Помня, че забелязах малка белосана къщурка в средата на нищото, заобиколена отвсякъде от шеметни върхове. И се зачудих кой ли живее в нея. Тя със същия успех можеше да бъде и на Луната.

Вече се смрачаваше, когато пристигнахме в град Обан на западното крайбрежие. Той бе красиво място, с ярко боядисани къщи и безброй риболовни съдове, вързани край кея. За първи път виждах морето. Покрай залива се издигаха хълмове, а огромната каменна катедрала стоеше досами брега, гледайки към спокойните води, обагрени в кървавочервено от залязващото слънце.

Прекарахме нощта в къща недалеч от катедралата. Тук също имаше свещеник, но той дори не ни продума. Икономката ни отведе до две стаи на тавана. Съвсем малки, с капандури на стръмния покрив. През целия ден бяхме хапнали само сандвичи във влака и по една чиния супа на пристигане. Докато лежах под завивките, стомахът ми къркореше и не ми даваше мира. Не знам дали Питър го е чул, но във всички случаи това не му попречи да заспи като бебе. Както правеше винаги. А аз не спирах да мисля за Катрин.

Изчаках, докато мине полунощ и всички светлини в къщата угаснат. Тогава станах от леглото и тихо пристъпих към вратата. Дълго се ослушвах и за най-малкия шум, преди да отворя и да изляза в коридора. Стаята на Катрин се намираше само на няколко крачки от нашата. Стори ми се, че отвътре долитат звуци, подобни на сподавени ридания, и ме обзе мрачно предчувствие. Тя беше кораво момиче и ако нещо я бе докарало до сълзи, значи трябваше да е действително лошо. През цялата година, откакто я познавах, нито веднъж не я бях виждал да плаче. Като се изключи онази лунна нощ на покрива, разбира се, но съм сигурен, че тогава тя дори не разбра, че съм забелязал.

Натиснах дръжката и бързо се вмъкнах вътре. Почти в същия миг лампата на нощното шкафче светна. Катрин седеше върху леглото, опряла гръб в таблата, с присвити до гърдите колене. В десния си юмрук стискаше ръчното огледало от тоалетката, вдигнато високо, като оръжие. Очите ѝ бяха потъмнели от страх, а лицето — бяло като чаршафите.