Питър Мей - Човекът от остров Луис

Щом поотраснах, научих за Изселванията. Как през XVIII и XIX век едрите земевладелци, насърчавани от лондонското правителство, разчистили имотите си от хората, за да освободят място за овцете. Десетки хиляди арендатори били прогонени от своите ниви и качени на кораби, за да отплават за Новия свят, където мнозина от тях вече били продадени предварително, почти като роби. Сега вече знам как са се чувствали, докато домовете и родната им земя са изчезвали в мъглата, а пред тях е било единствено суровото море и мрачната несигурност.

Погледнах малкия си брат, вкопчен в перилата, с развети от соления вятър коси, и за миг му завидях за неговата невинност. Той се взираше с възторжено изражение в безбрежните простори, уверен, че няма от какво да се бои, защото аз винаги ще се грижа за него. За първи път се почувствах смазан от бремето на отговорността.

Катрин сякаш долови мислите ми, защото върху устните ѝ потрепна подобие на усмивка и ръката ѝ се плъзна в моята. Не мога дори да опиша топлината и спокойствието, които ми вдъхна допирът на тази малка длан.

Монахините ни бяха дали кутия със сандвичи, които ние изядохме бързо, а след около час вече ги бяхме повърнали. С навлизането в открито море вятърът се усили, а заедно с него и вълните. Те подмятаха боядисаното в черно и бяло корито, представляващо корпусът на „Клансман“, а гребените им хвърляха парцали от бяла пяна, измокрящи за секунди всеки дръзнал да остане на палубата.

Докато се редувахме да повръщаме в тоалетната на салона за непушачи, някак успяхме да си намерим места за сядане край един от облените в дъжд прозорци. Пътниците пушеха и тук, а също пиеха бира и разговаряха на език, който не разбирахме, като викаха, за да надделеят над шума на моторите.

На моменти в далечината се мяркаха мъглявите очертания на някой остров, преди да изчезнат отново сред вълните. И всеки път ние се чудехме дали това не е мястото, накъдето сме се запътили. Надявахме се, че кошмарът най-сетне ще приключи. Но той сякаш нямаше край. Минаваха час подир час сред вятъра, дъжда и морето, стомасите ни се присвиваха конвулсивно, но вече нямаше какво да изхвърлят освен зеленикава, горчива жлъч. Не знам дали някога съм се чувствал по-мизерно през целия си живот.

Бяхме потеглили рано сутринта, а вече бе късен следобед и започваше да притъмнява. Морето най-сетне се бе поукротило, обещавайки малко по-гладко пътуване с настъпването на нощта. Тогава някой извика, този път на английски, че вижда Бен Кенет, и всички, сред бурно оживление, се втурнаха на палубата.

Ние също отидохме, очаквайки да видим човек на име Кенет, но тълпата бе толкова гъста, че дори да се намираше там, нямаше как да го разпознаем. Много по-късно научих, че Кенет — или Койнах на келтски — било името на планината над пристанището, чиито примигващи светлини се виждаха в далечината. Тъмният ѝ масив го обгръщаше отвред, а отстрани на хоризонта лежеше тънка сребриста ивица. Последната светлина на деня. Съдейки по всеобщата възбуда, това явно бе крайната ни цел.

От високоговорителите се разнесе глас:

— Моля всички слизащи пътници, които още не са си закупили билет, да се отправят към касата.

Звънна камбанка, после прозвуча и дълбокият, плътен стон на сирената. Корабът направи маневра и застана успоредно на кея. Матроси с кофи и парцали започнаха да търкат покритата със сол палуба, а семейства с куфари в ръце се трупаха край изхода в очакване да спуснат трапа за слизане.

Смесицата от глад, облекчение и безпокойство караше нозете ми да треперят, докато стъпвахме върху твърдата непозната земя — Питър най-отпред, а Катрин плътно подире ми. Имах чувството, че тялото ми продължава да се поклаща в такт с вълните.

Докато оредяващата тълпа се насочваше към чакащите автобуси и коли, а мракът се спускаше над околните хълмове ние, следвайки инструкциите на монахините, извадихме картонените табели и ги окачихме на вратовете си.

И зачакахме. Чакахме дълго. Светлините на кораба зад нас започнаха да гаснат и дългите сенки, които хвърляхме върху пристана, изчезнаха. Няколко души ни изгледаха любопитно на минаване, но после продължиха по пътя си. Скоро всичко наоколо опустя, а зад гърбовете ни долитаха единствено гласовете на екипажа, готвещ се за нощувка.

Започна да ме обзема чувство на отчаяние. Тримата стояхме сами в тъмното, а черните води на залива се плискаха в бетонните подпори на кея. Отвъд терминала имаше хотел, чиито светлини изглеждаха топли и гостоприемни, но не и за нас.