Питър Мей - Човекът от остров Луис

С влизането ни една жена в тъмносиня басмена рокля, препасана с дълга бяла престилка, се извърна от печката. Възрастта ѝ бе трудна за определяне. Имаше коса със стоманеносив оттенък, прибрана назад с гребени. Явно не бе млада, но от друга страна, по лицето ѝ нямаше бръчки. Тя ни хвърли дълъг, оценяващ поглед и каза:

— Сядайте на масата. Сигурно сте гладни.

Така си и беше. Мъжът също се настани заедно с нас, като свали шапката си, така че най-сетне успяхме да го разгледаме по-добре. Имаше сурови, изпити черти и дълъг, гърбав нос. Кокалчетата на едрите му като лопати ръце бяха космати, още косми се подаваха и изпод ръкавите на ризата му. За разлика от това, по темето му бяха останали само няколко редки кичура, потни и слепени от шапката.

Жената поднесе четири димящи чинии, пълни с плувнало в мазен сос месо и картофи, разварени почти до разпадане. Домакинът затвори очи и промърмори няколко думи на език, който не разбирах. Сетне, вече уловил вилицата, се обърна към нас на английски:

— Аз се казвам Доналд Шеймъс, а това е сестра ми Мери-Ан. За вас сме господин и госпожица Джилис. Това е нашият дом, който сега е и ваш. Забравете миналото си. То е вече история. Отсега нататък ще бъдете Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис и ще правите онова, което ви се казва, или, бог ми е свидетел, ще съжалите, че изобщо сте се раждали. — Той натъпка устата си с храна и дъвчейки, хвърли поглед към сестра си, но тя запази пасивно мълчание. — Тук говорим келтски, така че най-добре го усвоявайте бързо. Ако проговорите и дума английски в мое присъствие, ще се счита, че не сте казали нищо. Подобно на онези клетници, които се опитват да говорят келтски в английските съдилища. Ясно ли е?

Аз кимнах, а Питър се обърна към мен за потвърждение, преди да стори същото. Нямах идея какво значи келтски и как ще го науча, но си премълчах.

Щом приключихме с вечерята, той ми подаде лопата и каза:

— Сигурно ще искате да се облекчите преди лягане. Ако е само по малка нужда, може и в храстите. Но ако е по голяма, си изкопайте дупка. И по-надалеч от къщата.

Така бяхме изпроводени навън в нощта за вечерния си тоалет. Вятърът се бе усилил и гонеше през небето перести облаци, зад които луната ту се скриваше, ту се показваше отново. Отведох Питър до място, предлагащо открита гледка към морето, и се залових да копая, чудейки се какво ли правят тук, ако завали дъжд.

— Ехо! — Тихият гласец, донесен от вятъра, сепна и двама ни. Обърнах се и зяпнах от почуда, виждайки Катрин да се хили насреща ни в тъмното.

— Как, по дяволите… — успях да измърморя само.

— Видях ви да идвате с лодката, около половин час след мен. Аз живея ей там, при госпожа О’Хенли. — Пръстът ѝ посочи към отсрещната страна на хълма. — Тя казва, че вече ще си имам келтско име. Пише се малко странно, но се произнася Кейт.

— Кейт — повторих. — Харесва ми.

— Това островче явно е място, където шибаната църква праща осиротели деца. Има още десетки като нас. — Лицето ѝ помръкна за миг. — А аз си помислих, че съм ви изгубила.

— Няма толкова лесно да се отървеш от нас — отвърнах, целият пърхащ от щастие, че съм я открил наново.

— Татко, трябва да махнеш тези панталони. Целите са прогизнали.

Така си е. Трябва да съм ги намокрил на кораба. Изправям се, но не успявам да сваля ципа и тя го прави вместо мен. Панталонът пада на пода и аз се измъквам от него. После ѝ позволявам да съблече пуловера ми през главата и се залавям с копчетата на ризата. Не знам защо пръстите ми са станали толкова тромави напоследък.

Наблюдавам я как отива до гардероба и вади оттам нов панталон и гладена бяла риза. Хубаво момиче е.

— Ето, татко. — Подава ми ризата. — Ще пробваш ли сам да я облечеш?

Изпитвам такава нежност към нея. Пресягам се и поглаждам лицето ѝ.

— Не знам какво щях да правя, ако не те бяха довели на същия остров, Кейт. Наистина се уплаших, че се разделяме завинаги.

Очите ѝ ме гледат толкова объркано. Нима не разбира колко много значи за мен?

— Е, сега съм тук — казва и аз се усмихвам широко.

Толкова спомени, толкова емоции.

— Помниш ли как влачехме водораслите от брега? С големите кошове, на онези малки кончета. За да торим нашите фянакан . А аз ти помагах да прекопаваш твоите.

Защо се мръщи? Дали пък не е забравила?

— Фянакан? Гарвани? — превключва на английски. — Къде се е чуло и видяло да се торят гарвани?

Глупаво момиче! Неволно се засмивам.

— Да, да, така им викаме. И какви картофи вадехме само!