Питър Мей - Човекът от остров Луис

Катрин ни чакаше в подножието на стълбите за мазето. Носеше фенер и щом ни чу да приближаваме, го насочи право в лицата ни.

— Махни това нещо, ще ни ослепиш!

Вдигнах ръка да заслоня очите си. В следващия миг лъчът се отмести, а аз се спънах и едва не паднах.

— Закъсняхте — упрекна ни тя. — От това място могат направо тръпки да те побият. Постоянно сноват някакви същества, сигурно са плъхове.

Дръпнах резето и щом отворих вратата, отвън нахлу студеният нощен въздух. Миришеше на зима, а черното небе бе осеяно със звезди, като малки дупчици, разкриващи ярка светлина отвъд. Светлина, отразявана от черния заскрежен асфалт. Небеса, отразени в земята. Или ад, отразен в небесата.

Докато стигнем покрайнините на селото, чухме някъде часовник да отброява полунощ. Ударите се носеха в мразовитата нощ ясни и звучни, изпълнени със злокобно предзнаменование, като на камбана, биеща на умряло. Пътят нагоре по хълма между смълчаните къщи бе мъчен и коварен — през деня слънцето бе разтопило снега, а сега той бе замръзнал отново, образувайки хлъзгава коричка. Най-сетне, потни и запъхтени, се озовахме при Къркбрей Хаус. В училище ни бяха разправяли, че тази причудлива, подобна на кула постройка, половината от която се губеше под моста, през седемнайсети век е била таверна. В този миг бях готов да дам всичко за чаша от гъстия пенлив ейл, който са пиели в онези дни. Нещо, което да отлепи езика ми от небцето и да влее в жилите ми куража, от който така отчаяно се нуждаех.

Братята Кели ни чакаха в началото на моста, скрити в сянката на Къркбрей Хаус. Градът от другата му страна бе пуст и притихнал като гробище. Нито една кола не се мяркаше по улиците, нито една светлинка не озаряваше прозорците на проточилата се на запад Куинсфери Стрийт. Луната озаряваше покритите със сняг покриви на селцето под нас. Само черните води на реката бяха напълно потънали в мрак.

— Хайде, къде се губите?! — просъска Патрик. — Чакаме ви от цяла вечност. Умряхме от студ!

Чувах го как потропва с крака и потупва облечените си с ръкавици ръце, за да се сгрее. Съжалих, задето и аз нямам ръкавици като него.

— Е, вече сме тук и можем да започваме — отвърнах. — Аз съм първи.

Тръгнах към парапета, но той опря ръка в гърдите ми и ме спря.

— Не. Аз съм първи. Достатъчно време висях тук. Кой ще засича времето?

— Аз. — Катрин пристъпи в жълтия кръг светлина, хвърлян от уличната лампа, и разтвори длан. В нея лежеше гравиран сребърен хронометър, вързан на розова панделка.

Един от по-малките братя я хвана за китката, за да го разгледа по-добре, и промълви завистливо:

— Откъде го задигна?

— Не съм го задигнала — дръпна рязко ръка Катрин. — Татко ми го даде.

— Добре, стига разправии — рече Патрик. — Дани, дръж я под око да не лъже.

И като се улови за металните шипове, които вървяха по протежение на заобления каменен парапет, се прехвърли през него. Краката му издраскаха по леда и стъпиха върху тесния корниз от външната страна.

Бях минавал много пъти по моста, но едва сега се вглеждах по-внимателно в парапета. После узнах, че бил издигнат половин век по-рано, за да възпира самоубийците. Какво ли има в мостовете, та привлича хората да се хвърлят от тях? Във всички случаи единственото, което ме интересуваше в момента, бе да не се присъединя към черната хроника.

Мостът имаше четири арки, простиращи се от Къркбрей Хаус от едната страна до величествената готическа църква на Светата троица от другата. Издигаше се на трийсет и два метра над нивото на реката в най-високата си част, а цялата му дължина бе около сто и петдесет.

Издаденият корниз бе точно толкова широк, колкото да стъпиш на него. Стига да не мислиш за височината и да не гледаш надолу. Проблемът бе там, където той заобикаляше издатините над трите вертикални колони. Тези места те отдалечаваха от сигурността на парапета и от възможността във всеки момент да се хванеш за някой от металните шипове.

Усетих как стомахът ми се преобръща. Това беше лудост. Какво, за бога, правех тук? Едва успявах да си поема дъх.

Виждах, че Патрик също е уплашен, но прави всичко по силите си да го прикрие.

— Добре, засичайте! — извика и всички се скупчихме около Катрин, която натисна бутона на хронометъра.

Бях удивен колко бързо се движи моят противник. Той разперваше широко ръце, оставайки винаги с лице към парапета, и пристъпваше странично с крака. На местата на издатините почти лягаше отгоре им, докато премине от другата страна. Дани остана при Къркбрей, за да наблюдава Катрин, докато Питър, аз и другият му брат, Там, вървяхме успоредно с Патрик, следейки напредъка му от безопасността на тротоара.