Питър Мей - Човекът от остров Луис

Не знам дали тогава е имало някакви правилници за упражняване на тази дейност и дали изобщо е било законно момче на възрастта на Питър да се татуира, но творецът от Роуз Стрийт явно не се вълнуваше от подобни детайли. Леко се стъписа, щом узна, че искаме татуировка на Елвис Пресли. Не бе правил такава никога преди и явно го прие като своеобразно предизвикателство. Цената, която назова, бе два паунда — цяло състояние за онези дни. Според мен изобщо не допускаше, че ще можем да си я позволим, но дори да е останал учуден, когато шест седмици по-късно се появихме с парите, с нищо не го показа. Изготви скицата по една снимка от списание, с надпис отдолу: Хотел на разбитите сърца , наподобяващ развято на вятъра знаме.

Процедурата бе продължителна и доста кървава, но Питър я понесе, без да издаде и стон. По изражението му си личеше, че изпитва силна болка, но е решен да издържи стоически. Истински мъченик на своята кауза.

Седях с него целия следобед, слушах бръмченето на машинката за татуиране, гледах как иглите се впиват в плътта и се възхищавах на твърдостта на своя брат.

Бях готов на всичко за Питър. Знам, че имаше своите ограничения, че мозъкът му понякога бе объркан. Но никога не се гневеше, не ругаеше, нито веднъж не каза лоша дума за някого. Бе добър по душа. Много по-добър от мен. Никога не съм хранил илюзии по този въпрос. И заслужаваше нещо по-хубаво в живота.

Към края на следобеда ръката му изглеждаше отчайващо. Татуировката почти не се виждаше от кръвта, която вече засъхваше на плътни съсиреци. Собственикът на студиото я изми със сапунена вода, подсуши я с хартиени салфетки, а накрая я покри с марлена превръзка, която прикрепи с безопасна игла.

— След два часа можеш да я махнеш — каза. — Мий мястото редовно, но не го търкай, а само го подсушавай с потупване. Също, не покривай раната. Тя се нуждае от въздух, за да заздравее добре. — Сетне ми подаде малко бурканче с жълта капачка. — Мехлем за татуировки. Слагайте по малко след всяко миене, за да предпазите от засъхване. Идеята е да не се образува коричка. Ако все пак се появи, не я чоплете, защото мастилото ще излезе заедно с нея. Със заздравяването върху кожата ще се образува тънка ципа, която накрая ще падне от само себе си. Ако се грижите правилно, след две седмици всичко ще е перфектно.

Този човек си разбираше от занаята. Трябваше да минат десетина-дванайсет дни, за да се уверим каква добра работа е свършил. Дотогава вече нямаше съмнение, че образът върху дясната ръка на Питър е именно на Елвис, а извитият надпис „Хотел на разбитите сърца“ бе изрисуван така, че се сливаше с яката на певеца. Много хитро.

Разбира се, трябваше да положим доста старания, за да прикрием делото си. Брат ми постоянно ходеше по дълъг ръкав из сиропиталището, макар още да бе лято. В деня за баня превързвахме мястото отново и внимавахме да не го мокрим. Казвахме на останалите момчета, че страда от псориазис — заболяване, за което бях прочел в някакво списание. Така татуировката си остана наша тайна.

До онзи съдбовен ден в края на октомври.

Проблемът на Питър беше, че не умееше да си държи езика зад зъбите. Такава простодушна натура като него, напълно неспособна на прикритост или измама, бе неминуемо рано или късно да издрънка на някого за татуировката. Ако ще и само заради удоволствието да се изфука с нея.

Понякога седеше и просто я гледаше. Поставяше ръката си в различни положения, извърташе глава насам или натам, за да я види от всякакъв ъгъл. Особено приятно му бе да съзерцава отражението си в огледало. Да я види в пълния ѝ блясък, сякаш принадлежи на някой друг — някой, достоен за възхита и уважение. Между „разбитите“ и „сърца“ имаше изобразено малко, разбито на две сърчице. Червено. Единственият цвят в цялата татуировка. Той обичаше това малко алено петно и често съм го виждал да го докосва, почти да го гали. Но най-важно за него бе усещането, че Елвис по някакъв начин му принадлежи, че винаги ще бъде с него. Постоянен другар за остатъка от живота му. Който, както се оказа, бе твърде кратък.

Тази година снегът падна рано. Не много дебел, но достатъчен, за да поръси с бяло покривите, оградите и клоните на дърветата, оголели от необичайно силните есенни ветрове. На неговия фон всичко останало изглеждаше още по-тъмно и черно. Бързо носещите се води на реката, опушените каменни стени на старите воденици, къщите, пръснати наоколо. Небето бе мрачно и натежало, но в същото време озарено отвътре. Облаците разсейваха слънчевата светлина така, че тя не хвърляше сенки. Въздухът бе свеж и студен, хапещ ноздрите, а под стъпките хрущеше смръзнала коричка от скреж.