Питър Мей - Човекът от остров Луис

Това бе напълно реална възможност и аз усетих как примката на неизбежността се стяга около мен.

— А ако го направя?

— Елвис си остава наша тайна. Но ако се откажеш по средата и спреш, не се брои. Тогава ще кажа.

— Ти също ли ще го минеш?

— Разбира се.

— И какво печеля аз от цялата работа?

— Удоволствието да ме наречеш страхливец, ако не успея.

— Ами ако успееш?

— Тогава аз получавам удоволствието да ти докажа, че грешиш.

— Не го прави — чух зад себе си гласа на Катрин, тих и предупредителен.

— Млъквай, повлекано!

Усетих пръски от слюнката на Патрик върху лицето си и се обърнах към Питър. Не знам дали си даваше сметка за сериозността на положението, за кашата, която бе забъркал с глупавото си самохвалство.

— И аз ще дойда — рече с готовност той.

— Виждаш ли? Дори братлето ти е по̀ куражлия от теб. — Опонентът ми тържествуваше, знаейки, че ме е хванал натясно.

— Добре — свих рамене колкото можех по-небрежно. — Но нека го направим малко по-интересно. Аз ще мина първи. Ще засечем времето. И който се окаже по-бавен, ще трябва да го направи още веднъж.

За първи път самоувереността на Патрик сякаш се разклати. На свой ред се бе оказал в капан.

— Няма проблем.

Какви глупави момчета бяхме! Катрин не пропусна да го отбележи, докато влачех Питър през училищния двор, за да го нахокам на спокойствие.

— Ти си луд — нареждаше подир мен. — Височината там е поне трийсет метра. Паднеш ли, ще станеш на пихтия.

— Няма да падна.

— Е, надявам се. Защото иначе дори няма да имам възможността да кажа, че съм те предупредила. Как изобщо смяташ да излезеш навън?

— Има си начин — отвърнах. Още не бях споделял с никого за среднощните си разходки до селото и гробището и нямах намерение да го правя и сега.

— Най-добре ми обясни, защото идвам с теб.

— И аз — обади се Питър.

Спрях и ги изгледах сурово.

— Не, няма да дойдете. Нито единият, нито другият.

— И кой ще ни спре, мамка му? — попита Катрин.

— Да, кой ще ни спре, мамка му? — изпъчи предизвикателно гърди брат ми.

Почти се стреснах, чувайки го да ругае така. Катрин определено му влияеше зле. Но знаех, че съм победен.

— И защо ви е притрябвало да идвате?

— Защото — въздъхна Катрин — все някой ще трябва да засича времето. — При това, ако въпреки всичко паднеш, кой ще се погрижи да прибере Питър?

Вечерта угасиха светлините както обикновено, но аз не можех да затворя очи, дори и да исках. Призляваше ми при мисълта какво ме очаква само след три часа. Кой дявол ме бе накарал да приема тъпото предизвикателство? Питър, сякаш напук, заспа веднага със спокойната увереност, че щом дойде време, ще го вдигна от леглото. За момент се изкуших да се измъкна без него, но страхът какво би могъл да стори, ако се събуди и види, че ме няма, ме накара да размисля.

Бях се завил чак до брадичката, но по някаква причина не можех да се стопля и целият треперех. Разбира се, мълвата за съперничеството между братята Кели и Макбрайд бе плъзнала като горски пожар. Никой не знаеше конкретния ѝ повод, но не се съмнявах, че скоро той ще стигне до ушите на всички питомци, а оттам и до тези на директора.

Бъдещето изглеждаше неясно и плашещо, забулено от мрака на непредсказуемостта. Имах чувството, че собственото ми съществуване и това на Питър бавно се изплъзва от нашия контрол. Вярно, в сиропиталището също не бяхме господари на себе си, но поне разполагахме с някаква степен на сигурност.

Времето едва се влачеше. Всеки път, щом погледнех часовника си, се оказваше, че са минали само пет минути. А после изведнъж се ускори и преди да се усетя, стана дванайсет без четвърт. Може би все пак бях задрямал. Но сега сърцето ми заблъска бясно в гърлото, сякаш искаше да изхвръкне навън. Моментът бе настъпил.

Измъкнах се изпод завивките, напълно облечен, и нахлузих обувките си. Те имаха дебели гумени подметки и се надявах, че ще ми помогнат да не се подхлъзна. Побутнах Питър по рамото. За мое раздразнение, той се събуди доста трудно, потънал в някакъв свой, незаслужено приятен сън. После споменът за това какво ще правим се върна и очите му светнаха от възбуда.

— Тръгваме ли вече? — прошепна шумно.

— Ш-шт — скръцнах му със зъби аз, долепил пръст до устните си.

Едва когато тръгнахме към вратата, си дадох сметка колко много от останалите също са будни. От всички страни се носеха тихи гласове.

— Успех, Джони!

— Дай на оня скапаняк да се разбере!

Идеше ми да отвърна: „Защо вие не му дадете да се разбере?“.