Питър Мей - Човекът от остров Луис

През сутрешното междучасие всички бяхме навън, виковете ни огласяха училищния двор, а от устите ни излизаше гъста пара, подобно на драконов дъх. Видях Питър да стои край портала заедно с още няколко други момчета, но докато ги достигна, вече бе твърде късно. Той трудно можеше да избере по-неподходяща компания, за да се похвали с татуировката си. Тримата братя Кели и още двама техни приятели, не по-добра стока от тях самите. С братята Кели ни свързваше единствено фактът, че и те като нас бяха католици и трябваше да стоим заедно вън на студа, докато приключи протестантската молитва на съучениците ни. Това поражда известно другарство дори между врагове.

Те бяха общо четирима — едно по-малко момче, което още не ходеше на училище, две средни — Даниъл и Томас, с година разлика помежду им, и най-големият, Патрик, който бе година по-възрастен от мен. Говореше се, че баща им бил замесен с прочута единбургска банда и лежал известно време в затвора. Според мълвата имал извит белег, започващ от левия ъгъл на устата му и стигащ чак до ухото. Никога не го бях виждал, но и това описание бе достатъчно, за да си изградя страховит образ за него.

Катрин бе стигнала до групичката преди мен — тя също проявяваше закрилническо отношение към Питър, държейки се с него почти като майка. Но не сантиментално, а заповеднически и грубовато, може би следвайки примера от собственото си семейство. Никакви ласкави увещания или галене по главата. Ритник в задника, две-три солени думи за вкарване в правия път — това бяха възпитателните методи на Катрин.

Пристигнах тъкмо навреме, за да стана свидетел на стъписването ѝ при вида на татуировката. Ние така и не ѝ бяхме казали за нея и погледът, който ми хвърли, ясно говореше за обидата, че не е била включена в начинанието.

Питър бе свалил връхната си дреха и навил нагоре ръкава на ризата си. Дори братята Кели, които не се впечатляваха лесно, бяха зяпнали от възхита. Патрик обаче първи осъзна възможните последствия.

— Здравата ще си изпатиш, щом разберат за това, заплес такъв. Кой го направи?

— Тайна — вирна брадичка Питър и започна да спуска ръкава си. Но Патрик го улови за ръката.

— Изглежда работа на професионалист. Не знам кой е, но ако го хванат, че е белязал момче на твоята възраст, не го чака нищо добро. Ти на колко беше, на петнайсет? Сто на сто ти трябва родителско разрешение. — Той се изсмя и добави с жестока нотка в гласа. — Но понеже нямаш родители, това ще е малко трудничко, нали?

— По-добре без родители, отколкото с баща в пандиза — намеси се Катрин.

— Ти да мълчиш, мърла такава — озъби се Патрик и пристъпи към нея, но аз бързо застанах между двамата.

— Мери си думите, Кели.

Бледозелените му очи срещнаха моите. Той беше грозно момче, с рижава коса и луничаво лице с цвят на овесена каша. Едър на ръст, но и аз не бях по-дребен от него.

— Теб пък какво те засяга? — попита преценяващо.

— Чувствителен съм към лошия език.

Останалите се закискаха и това не се понрави на Патрик.

— Затваряйте си устите — скръцна им със зъби, а после пак се обърна към мен. — Значи според теб всеки от сиропиталището може да се татуира както си ще, а? Защо ли имам чувството, че на гламавото ти братле никак няма да му хареса, ако директорът разбере?

— Откъде ще разбере?

— Някой може да му каже — ухили се злобно той.

— Например кой?

— Например аз. — Усмивката му изчезна, а лицето му се доближи на сантиметри от моето.

Трепнах леко от вонящия му на гнили зъби дъх, но не отстъпих назад.

— Само страхливците портят.

— Страхливец ли ме наричаш?

— Не те наричам нищо. Човек се познава по собствените му постъпки.

Съчетанието от гнева и унижението, че някой се е показал по-умен от него, му придаде кураж и той ме бучна с пръст в гърдите.

— Добре, щом си такъв тарикат. — Той кимна към извисяващия се наблизо мост, свързващ Единбург със западните предградия. Предпоследното дело на Томас Телфорд, както щях да науча много по-късно през живота си. — От външната му страна, точно под парапета, има ръб, около педя широк. Ще се срещнем там довечера в полунощ. Ти и аз. Да видим кой ще успее да го мине.

Погледнах към моста. Дори от това разстояние се виждаше заледената коричка, покрила тесния перваз по края му.

— Няма начин.

— Уплаши се, а?

— Той е скапано шубе — обади се един от по-малките братя.

— Просто не съм глупак.

— Е, жалко за брат ти. Предполагам, че може дори да го изхвърлят или да го пратят в друг дом. Сигурно няма да ви е много леко да сте разделени, но какво да се прави.