Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Познаваме ли се?

— Аз съм Фин.

Фин. Фин. Странно име. Да не е финландец?

— Що за име е това?

— Съкратено от Финли. Бях Фионлах, докато не тръгнах на училище, а там ме прекръстиха на Финли, по английски маниер. Маршели първа ме нарече Фин.

Той сяда на ръба на леглото и аз усещам как в гърдите ми се надига надежда.

— Маршели? Тя тук ли е?

— Не, но ме помоли да ви разходя с колата. Каза, че щяло да ви хареса.

Разочарован съм, но от друга страна, нямам нищо против да изляза. Вече от доста време седя затворен тук.

— Добре, става.

— Виждам, че вече сте облечен и готов.

— Винаги съм готов. — Усещам как по устните ми пропълзява усмивка. — Ти си добро момче, Фин. Още от малък си беше такъв. Но не биваше да идваш във фермата, след като вашите ти бяха забранили.

Сега Фин също се усмихва.

— Значи помните това, така ли?

— И още как. Майка ти беше бясна. Мери се притесни да не би да си помисли, че ние сме те насърчили. Как са вашите, между другото?

Той не отговаря. Вместо това улавя дясната ми ръка и я повдига.

— Чух, че сте се порязали, господин Макдоналд.

Поглеждам ръцете си и виждам, че са целите бинтовани. Какво, по дяволите, се е случило? Усещам убождане на страх.

— Божичко — казвам с разтреперан глас. — Много ли е зле? Защото не усещам никаква болка.

— Разбирам, че са ви зашили в болницата. Опитали сте се да избягате.

— Да избягам? — Самата дума ме кара да се чувствам по-добре.

— Да. Но всъщност не е имало нужда. Вие не сте заключен тук. Можете да излизате и да се прибирате когато пожелаете. Също като в хотел. Стига да знаят къде сте.

— Искам да си отида у дома — казвам.

— Нали знаете пословицата, господин Макдоналд. Домът е там, където е шапката ви.

— Така ли? И къде е шапката ми?

Фин се ухилва.

— На главата ви.

Вдигам ръка и за свое учудване наистина напипвам шапката там. Свалям я и я оглеждам. Добрата ми стара шапка. Служила ми е вярно толкова години.

— Вярно, прав си — засмивам се.

Той ми помага да се изправя на крака.

— Чакай — спирам го, — трябва да си взема куфара.

— Не, господин Макдоналд, по-добре е да го оставите тук. Нали пак ще ви е нужен, щом се върнете.

— Значи ще се връщам?

— Разбира се. Ще трябва да се върнете и да си окачите шапката. Нали помните, домът е там, където е шапката ви.

Поглеждам шапката, която още държа в бинтованите си ръце, засмивам се пак и я нахлупвам здраво на главата си.

— Наистина. За малко да забравя.

Обичам, когато слънцето свети над океана както сега. Веднага можеш да разбереш, че е дълбоко, защото цветът е тъмносин. В плитчините е зелен, или тюркоазен. Не и тук. Брегът е целият изрит от мъртвото вълнение. Постоянно чуваш истории за хора, удавили се тук. Най-вече посетители и туристи. Пясъкът ги подвежда, защото е ситен, мек и гладък. На местните и през ум не би им минало да влязат във водата на такова място, освен с лодка. Нали повечето от тях не умеят да плуват. Как се казваше този плаж, по дяволите?

— Далмор — обажда се Фин.

Дори не съм разбрал, че съм задал въпроса на глас. Но да, точно така. Плажът Далмор. Познах го веднага щом свърнахме по крайбрежното шосе, покрай контейнерите за смет и на път за гробището. Бедните покойници, които лежат тук. Морето постоянно подяжда почвата, мъчи се да стигне до тях.

Проклетият чакъл е едър, трудно се ходи по него. Щом стигаме пясъка, става по-леко. Фин ми помага да събуя обувките и чорапите си и аз го усещам между пръстите си. Мек и затоплен от слънцето.

— Напомня ми за Плажа на Чарли — казвам.

Фин спира и ме поглежда странно.

— Кой е Чарли?

— О, ти не го познаваш. Умрял е много отдавна. — И се смея ли, смея.

Под гробището, там, където брегът е укрепен, той разстила одеяло, което е извадил от багажника на колата, и двамата сядаме. Донесъл е и бира — не съвсем добре изстудена, но става за пиене. Отваря две бутилки и ми подава едната. Наслаждавам се на горчивия вкус на пяната в устата си, точно както онзи първи път, върху покрива на сиропиталището.

Тук е открито и морето е малко развълнувано. Вълните се разбиват в струпаните скали на бяла пяна и вятърът я запраща чак до лицето ми. Допирът ѝ е лек, като перце. Облаците са се разчистили съвсем. Навремето, на полето, бих дал мило и драго за ясно небе като днешното.

Фин вади нещо от чантата си с думите, че иска да ми го покаже. Това е фотография, доста голяма. Заравям дъното на бутилката в пясъка, за да не падне, и я вземам. Едва я държа с бинтованите си ръце.