Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Кой е този — питам. — Някой цветнокож?

— Не, господин Макдоналд. Помислих си, че може да го познавате.

— Заспал ли е?

— Не, мъртъв. — Той ме наблюдава изчаквателно. — Да не би да е Чарли?

— Глупости, Чарли — изсмивам се на глас. — Откъде да знам как е изглеждал Чарли? Ама че си шегаджия!

Фин се усмихва, но някак неуверено. Какво му става на това момче?

— Вижте по-добре лицето — настоява.

Правя каквото ми казва, вглеждам се внимателно. И чак сега, въпреки тъмната кожа, съзирам нещо познато в тези черти. Странно. Леко кривият нос. Точно като на Питър. А също и малкият белег на горната устна, в дясното ъгълче на устата. Питър имаше точно такъв. Беше се порязал като малък на една нащърбена чаша. О, не може да бъде… Този белег на лявото слепоочие. Не го бях забелязал преди.

Изведнъж осъзнавам кой е и поставям снимката в скута си. Не мога да понеса да я гледам повече. Та аз бях обещал ! Обръщам се към Фин.

— Той мъртъв ли е?

Фин кимва, а изражението му остава все така странно.

— Защо плачете, господин Макдоналд?

И Питър навремето ме попита същото.

Най-добри бяха съботите. Свободни от училище, свободни от ходене на църква, свободни от господин Андерсън. Ако имахме някакви пари, можехме да отидем до града и да ги изхарчим. Не че често се случваше да имаме пари, но въпреки това ходехме. Само четвърт час път и човек се озоваваше в един друг свят. Замъкът се извисяваше над всичко, кацнал върху своята огромна черна скала и хвърлящ сянката си над градините отдолу. Улиците, претъпкани с хора, влизащи и излизащи от магазини и заведения, бръмчащите коли и автобусите, бълващи от ауспусите си огромни облаци дим.

Питър и аз си имахме един малък трик. Понякога слизахме в града в събота сутрин, облечени в най-старите си дрехи и нахлузили най-вехтите си обувки с отпрани подметки. Бяхме изработили табела с надпис СЛЕПЕЦ и я окачвахме на врата на Питър. Добре, че поне бяхме достатъчно грамотни, за да напишем думата правилно. Разбира се, тогава и представа си нямахме каква роля ще изиграе носенето на табели на вратовете по-късно в живота ни.

Питър затваряше очи, опираше се върху моята ръка и двамата тръгвахме бавно из навалицата, като той държеше шапката си протегната отпред.

Винаги се намираха пазаруващи домакини с меки сърца, които да ни съжалят.

— О, бедното момченце — казваха, и ако имахме късмет, пускаха по някой шилинг в шапката. Така спечелихме достатъчно, за да платим за татуировката на брат ми. Тя глътна всичките пари, събрани от цял месец просия.

Питър беше направо луд по Елвис. В онези дни беше трудно да пропуснеш както него, така и музиката му. Всички вестници и списания бяха пълни с неговите снимки. В следвоенните години американските неща бяха много на мода, затова дори ние, преди да започнем да пестим за татуировката, ходехме в кафе „Манхатън“, в съседство с кино „Монсеньор Нюз“. То беше дълбоко и тясно помещение, със седалки, в които посетителите се вмъкваха по подобие на американска закусвалня. Стените бяха опасани от огледала, гравирани с изображенията на нюйоркски небостъргачи. Имайки предвид как прекарвахме останалите шест дни от седмицата, тук за нас бе като късче от рая. Изкусително докосване до насладите на живота. Едно кафе или кока-кола поглъщаха всичките ни пари, но ние проточвахме удоволствието колкото се може повече, седнали в някое сепаре и заслушани в гласа на Елвис от музикалния автомат.

„Хотелът на разбитите сърца“. Той предизвикваше толкова романтични образи. Улиците на Ню Йорк, проблясващите неонови светлини, парата, издигаща се над капаците на шахтите. Бавният ритмичен бас, джазовото, подрънкващо пиано на заден план. И онзи плътен, сочен глас…

Студиото за татуировки се намираше на Роуз Стрийт, до една работническа кръчма. Представляваше доста мърлява стая, част от която бе преградена с опърпана завеса със зеленикав цвят на повръщано. Миришеше на мастило и стара, застояла кръв. По стените имаше избледнели рисунки и фотографии на татуирани крайници и гърбове. Самият собственик имаше татуировки и на двете ръце: разбито сърце, пронизано от стрела, котва, Попай Моряка. Също и женското име Анджи, изписано със сложни, витиевати букви. Беше мъж с изпито лукаво лице, рошави бакенбарди и почти без коса върху темето, но затова пък с пищни, обилно напомадени къдри на тила. Забелязах чернилка под ноктите му и се притесних да не би Питър да пипне някоя ужасна инфекция. Но може би е било и просто мастило.