Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Знам защо се държиш така. — Сиянието на жаравата хвърляше алени отблясъци върху едната половина от лицето на свещеника, оставяйки другата половина в сянка. — Заради случилото се с родителите ти. Но това не е същото като да нямаш вяра.

— Ако искаш да знаеш, не вярвам, че богът от Стария завет е същият като онзи от Новия. Как може да обединиш жестокостта и насилието, упражнявани от единия, с мира и любовта, проповядвани от другия? Единственият начин е като си избереш нещата, които ти изнасят, и пренебрегнеш другите, които не ти изнасят. Затова има толкова много християнски църкви. Католици, мормони, баптисти, евангелисти, свидетели на Йехова. Само на нашия остров ще се наброят поне пет протестантски секти.

Доналд поклати енергично глава.

— Слабостта на хората им пречи да се разбират, кара ги да се борят заради различия. Вярата — в нея е ключът.

— Вярата е патерицата на слабите. С нейна помощ вие замаскирате противоречията, давате лесни отговори на невъзможните въпроси. — Фин се приведе напред. — Когато ме удари тази вечер, това дойде от твоето сърце, не от вярата ти. Беше проява на истинската ти същност, на твоя инстинкт да защитиш дъщеря си и внучката си.

— Ама че размяна на ролите — засмя се с горчива ирония отецът. — Вярващият бие, а неверникът обръща другата буза. Трябва страшно да ти е допаднало. Но беше грешно и не биваше да го правя. Никога вече няма да се повтори.

— Само това оставаше. Имай предвид, че следващия път ще ти го върна, а аз се бия мръсно.

Доналд не успя да сдържи усмивката си. Той пресуши своята чаша и остана продължително да се взира в нея, сякаш отговорите на всички въпроси във вселената се криеха на дъното ѝ.

— Искаш ли още малко?

— Горещ шоколад или уиски?

— Уиски, разбира се. Имам и друга бутилка.

— Е, тогава сипвай, не ме жали.

Преподобният раздели остатъка помежду им и Фин почувства как ароматният малц, оцветен и омекотен от шерито, в чиито бурета бе отлежавал, разлива мека топлина по жилите му.

— Какво се случи с нас, Доналд? Нали бяхме приятели. Ти дори беше нещо като герой, пример за подражание за нас, останалите.

— Чуден пример, няма що.

— Вярно, допускаше и грешки, но кой не ги допуска? Но у теб имаше нещо различно. Свободен дух, дръзко опълчващ се срещу света. А Бог те промени, и то не към по-добро.

— Моля те, не започвай!

— Все се надявам, че един ден ще се обърнеш с онази твоя заразителна усмивка и ще извикаш: „Майтап, бе!“.

Другият се засмя.

— Вярно е, че Бог ме промени. Научи ме да постъпвам правилно, да контролирам низките си инстинкти. Да се държа с другите така, както искам те да се държат с мен.

— Тогава защо се отнасяш толкова зле към Дона и Фионлах? Разбирам, че искаш да защитиш дъщеря си, но това бебе е и на двамата. Как би се почувствал на негово място?

— Преди всичко, нямаше да я накарам да забременее.

— О, я стига! Бас държа, че на тази възраст дори не си помнел с колко момичета си преспал. Чист късмет е, че никоя от тях не е надула корема. — Той направи пауза. — Преди Катриона.

Доналд се наежи и го изгледа изпод смръщени вежди.

— Що не вървиш да си го начукаш?

— А, така те искам! — изсмя се гръмогласно Фин.

Другият стисна устни, мъчейки се да остане сериозен.

— Ти винаги си ми влияел зле, хубаво да знаеш! — После стана и като взе новата бутилка от барчето, напълни отново чашите. — И какво стана сега, оказва се, че двамата имаме общо внуче. Дядовци! — Той разпери ръце в невярващ жест и изпуфтя. — Кога всъщност разбра, че Фионлах ти е син?

— Миналата година. Докато разследвах убийството на Ейнджъл Макричи.

— Значи не е общоизвестен факт?

— Не.

Свещеникът го изгледа с любопитство.

— Кажи ми, какво се случи на Скер миналия август?

Но Фин само поклати глава.

— Това ще си остане между мен и Създателя.

— Разбирам… Ами причината да ме посетиш онзи ден в църквата? Тя също ли е тайна?

Фин обмисли въпроса, зареял взор в тлеещата жар, и реши, че няма да навреди, ако каже истината.

— Вероятно си чул за тялото, което откриха в полето край Сиадер преди няколко седмици?

Доналд кимна утвърдително.

— Е, то е принадлежало на младеж, седемнайсет– или осемнайсетгодишен, убит някъде през петдесетте.

— Убит? — преподобният Мъри явно бе шокиран.

— Да. При това е имал родствена връзка с Тормод Макдоналд. Който пък се оказва, че не е Тормод Макдоналд.

Чашата на отеца спря на половин път до устата му.

— Какво?