Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Престанете! — крещеше Дона. — Престанете веднага!

Но Доналд не снемаше поглед от Фин.

— Намерих билетите в стаята ѝ — каза. — За първия сутрешен ферибот до Ълапул. Оттам разбрах, че ще опитват да бягат.

— Доналд, те и двамата са пълнолетни. Бебето си е тяхно. Могат да ходят където пожелаят.

— Трябваше да се досетя, че ще вземеш тяхната страна.

— Не вземам ничия страна. Всичко е заради теб. Ти си онзи, който не позволява на Фионлах да вижда собствената си дъщеря. Сякаш още живеем в средните векове!

— Та той дори не е завършил училище! Няма средства да издържа семейство.

— Няма и да има, ако не завърши и не си намери работа, нали? А ти го караш да бяга и да напуска преждевременно.

— Празни приказки — изплю се ядно Доналд и отново понечи да вземе кошчето от колата. Фин го сграбчи за ръката, но той неочаквано се извърна и юмрукът му проряза въздуха, закачайки противника по бузата. Силата на удара накара Фин да изгуби равновесие и да се просне по гръб на асфалта.

За няколко секунди сцената замръзна, сякаш някой бе натиснал копче и поставил действието на пауза. Никой от участниците не можеше напълно да повярва на случилото се. После Фин се изправи с пъшкане на крака и изгледа свещеника, забърсвайки капка кръв от устната си.

— За бога, човече, ела на себе си.

Гласът му почти потъна в нестихващия вой на вятъра.

Доналд стоеше и потъркваше кокалчетата си. Очите му бяха изпълнени с болка, гняв, вина. Сякаш другият бе виновен, задето го е ударил.

— Защо изобщо се бъркаш във всичко това? — попита.

— Защото — Фин стисна клепачи и тръсна глава — Фионлах е мой син.

Тревогата на Катриона Мъри премина в недоумение, когато отвори вратата и завари на прага съпруга си и Фин Маклауд, мокри като мишки, раздърпани и окървавени. Явно бе очаквала по-различна гледка.

— Къде са Дона и бебето?

— Аз също се радвам да те видя, Катриона — рече Фин.

— Отидоха у Маршели — допълни Доналд.

Тъмните очи на жената се стрелнаха от единия към другия.

— И какво ще им попречи още по тъмни зори да отпрашат за Сторноуей и да хванат ферибота?

— Няма да го направят — поклати глава Фин.

— Защо?

— Защото се боят двамата с Доналд да не се избием помежду си. Има ли някакъв шанс да ни пуснеш вътре, или ще стоим на дъжда?

Тя отстъпи намусено назад.

— Само свалете тези дрехи, че ще измокрите цялото антре.

— Не знам дали няма да накърня нежните ти чувства, Катриона — усмихна се Фин, като дръпна полите на мушамата, разкривайки шортите и тениската си. — Бях излязъл само да взема една книга от колата.

— Ще ти донеса нещо да облечеш. — Тя наклони глава, за да го разгледа по-добре. — Какво се е случило с лицето ти?

— Съпругът ти ме удари.

Тя се извърна към Доналд и неговото виновно мълчание я накара да смръщи чело.

Петнайсет минути по-късно двамата мъже седяха пред камината в гостната и отпиваха от чаши горещ шоколад на светлината на настолна лампа и на тлеещата торфена жар. Доналд бе загърнат в черен копринен халат, избродиран с китайски дракони, а Фин — в пухкава бяла хавлия за баня. Бяха боси и кръвообращението в краката им полека се възстановяваше. Катриона, подчинявайки се на лекото кимване от страна на домакина, се бе оттеглила в кухнята.

— Няма да навреди, ако добавим и капка уиски в това — подхвърли Фин след няколкоминутно мълчание.

— Добра идея — отвърна за негова изненада Доналд и като стана, извади от барчето бутилка отлежало „Балвени“, на две трети празна. Извади запушалката, наля щедри дози в чашите им, после седна отново.

— Така е по-добре — кимна Фин, след като отпи.

— Не ми се обръща езикът да го кажа — въздъхна дълбоко Доналд в отсрещното кресло, — но май ти дължа извинение.

— Дължиш ми, и още как.

— Независимо с какво си ме предизвикал, нямах право да те удрям. Това е грешно.

— Защо да е чак толкова грешно? — попита Фин, учуден от искреното разкаяние в гласа на стария си приятел.

— Защото Христос ни учи, че насилието не води доникъде. Знаеш, ако ни ударят по едната буза, да обърнем и другата.

— Е, в случая моята буза пострада. А какво стана с принципа „око за око“?

Доналд го изгледа мрачно и надигна чашата си.

— Както казва Ганди, ако се придържахме към него, досега всички да сме ослепели.

— Наистина ли вярваш в тези щуротии?

— Да. А ти можеш да покажеш поне малко уважение.

— Никога няма да го направя, Доналд. Уважавам единствено правото ти да вярваш в каквото си щеш, както и ти трябва да уважаваш моето да не вярвам.