Питър Мей - Човекът от остров Луис

— На твоята възраст малко хора знаят. Но ти имаш ум в главата. Трябва да завършиш училище и да постъпиш в университет. И Дона също, ако има желание да следва.

— А дотогава?

— Останете тук. И тримата.

— Преподобният Мъри никога няма да го приеме!

— Няма как да знаеш какво ще приеме и какво не, докато не си говорил с него. Помежду ви има много повече общи неща, отколкото предполагаш. И двамата желаете най-доброто за Дона и Ейли. Трябва просто да го убедиш, че е така.

Фионлах стисна зъби и затвори очи.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Биберонът изскочи от устата на Ейли и тя изхленчи протестиращо. Баща ѝ съсредоточи отново вниманието си върху нея и го пъхна между малките ѝ, изцапани с мляко устни.

Фин забеляза отдалеч колата на Доналд, паркирана там, където обикновено той паркираше своята — на завоя пред запуснатия двор с палатката в него. Ниски сиви облаци се стелеха над хълма, натежали от дъжд, но все още удържащи го в недрата си, сякаш си даваха сметка, че земята бездруго е напоена до пресищане. Той стигна портата и се озърна наоколо. От свещеника нямаше и следа. Но поне палатката му бе тук, раздърпана и килната на една страна, но още удържана от въжетата. Той я доближи през хлъзгавата, разкаляна трева и едва когато отметна платнището, видя, че вътре има някой. Пропълзя през входа и завари разчорления Доналд Мъри, седнал с кръстосани крака върху спалния му чувал. Папката документи от инцидента с Роби лежеше разтворена на коленете му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Доналд се сепна, видимо притеснен.

— Съжалявам, Фин. Нямах намерение да се ровя из нещата ти, честна дума. Дойдох да те търся, а палатката беше отворена и вятърът разнасяше листата по целия двор. Просто ги събрах и без да искам, видях за какво се отнасят. — Той направи пауза. — Виж… не знаех нищо за това.

— Вече е минало. — Фин взе папката и неспособен да погледне приятеля си в очите, я захвърли в дъното на палатката. После се измъкна заднишком навън и застана с лице срещу вятъра, загледан надолу по склона към скалите и плажа под тях. Талазите от облаци сякаш го притискаха към земята, а в лицето му пръскаха първите хладни капки дъжд. Доналд също излезе и застана до него. Мина дълго време, преди някой от двамата да проговори.

— Губил ли си някога дете, Доналд?

— Не, не съм.

— Чувството е, сякаш някой изтръгва вътрешностите ти. Животът ти отведнъж губи смисъл. Иска ти се само да се свиеш на кълбо и да умреш. — Той се обърна рязко към свещеника. — И си задръж приказките за Бог и някаква висша цел. Достатъчно съм му набрал и без тях.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Фин сви рамене, пъхна ръце в джобовете на мушамата си и закрачи към брега. Другият побърза да го настигне.

— Той беше само на осем години, Доналд. Мона и аз нямахме особено сполучлив брак, но бяхме създали Роби и това някак придаваше смисъл на всичко. — Под тях вече се виждаха големите, бавно движещи се талази, които прииждаха откъм пролива Минч, за да се разбият с неистова ярост в скалите, запращайки пръски и пяна на десетина метра във въздуха. — Един ден тя излязла с него. Отишли на пазар и тя държала покупките с едната си ръка, а с другата водела Роби. Натиснали копчето на пешеходната пътека и щом светнало зелено, тръгнали да пресичат. И тогава изневиделица връхлетяла онази кола. Бум! Тя полетяла във въздуха, той — под колелата. Тя оцеляла, а той умрял. — Фин стисна за миг клепачи. — И ние също умряхме. По-точно, нашият брак. Роби беше единствената причина да стоим заедно. Без него връзката ни просто се разпадна.

Вече бяха стигнали почти до ръба на скалите. Тук ерозията бе направила почвата нестабилна и беше опасно да се върви по-нататък. Фин приклекна, откъсна бялото пухче от върха на стрък див памук и започна леко да го върти между пръстите си. Доналд също клекна до него. Отдолу океанът бучеше и беснееше, плюейки солени пръски в лицата им, сякаш се надяваше да ги събори и завлече в своите дълбини.

— Какво стана с шофьора?

— Нищо. Избяга и не го хванаха.

— Смяташ ли, че някога ще го заловят?

Фин обърна глава и го погледна.

— Не мисля, че ще има начин да продължа с живота си, докато това не стане.

— И ако го намерят?

— Ще го убия. — Фин смачка топченцето памук и го метна на вятъра.

— Не, няма.

— Повярвай ми, Доналд. Ако ми падне възможност, тъкмо това ще направя.

Но отецът поклати глава.

— Не би го сторил. Ти не знаеш нищо за него. Кой е, защо не е спрял в онзи ден, в какъв ад се пържи оттогава.