Л. Хабърд - Страх

Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.

В преддверието беше паднал здрач – от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отнякъде се чуваше тупуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно към хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня.

Изуми се.

Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше пад другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.

Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.

— За Бога, човече! – каза Томи. – Стресна ме. Добре се бях отнесъл.

— Извинявай – промълви Лоури, почувства се натрапник. – Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…

— Ама разбира се! – прекъсна го Томи. – И без това твърде дълго съм спал. Колко е часа?

Лоури погледна големия часовник в хола.

— Два и пет минути.

— Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън?

— Изглежда студът е в мен – каза Лоури. – Би трябвало да е от маларията.

Почувства се малко по-добре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смесваше някакво питие.

— Старче, трябва по-добре да се грижиш за себе си – каза Томи. – В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане по-добре.

Лоури пое чашата, но не отпи веднага. Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускани в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.

Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична небрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо на фона на косата, същата грациозна стройност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.

Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.

— Джим, случило ти се е нещо лошо.

Лоури го погледна и отпи още една глътка.

— Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уикли“ и направо пощурял.

— Ще се оправи – Томи се изсмя доста гръмко.

— Той ще се оправи – каза Лоури, – но в момента се чудя дали аз ще се оправя.

— Това пък какво означава?

— Изхвърлят ме в края на учебната година.

— Какво?… Този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…

— Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.

— Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!

Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.

Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.