Л. Хабърд - Страх

Джебсън гледаше през прозореца, сякаш ако не отдели внимание на сцената навън, светът зад стъклото би рухнал. Той каза, без да се обърне:

— Седнете, Лоури.

Лоури седна, загледан в президента. Човекът пред него беше много слаб, побелял и стар, с толкова вдървена стойка, че сякаш бе направен от мазилка, а не от плът. Всяка отминала година бе издълбавала по малко суровите линии, нагънали доста неприветливото му лице. Джебсън стоеше неподвижно, гордееше се, че не страда от слаби нерви. Лоури чакаше.

Накрая Джебсън отвори едно чекмедже и извади от него вестник с цветен печат. Много внимателно го разтвори пред себе си, премести и поставката с писалки, за да не пречи.

До този момент Лоури бе напълно спокоен. Изцяло и напълно бе забравил онази статия в „Нюзпейпър Уикли“. Но и сега бързо се отпусна, не намираше, че е направил нещо лошо.

— Лоури – каза Джебсън и отпи глътка вода, която по-скоро беше безцветен оцет, ако се съди по гримасата му. Задържа чашата пред лицето си, когато продължи, – Лоури, понесохме търпеливо много ваши постъпки.

Лоури се напрегна в креслото. Сякаш се оттегли в дълбините на съзнанието си и гледаше оттам Джебсън с потънали в сянка очи.

— Вие бяхте нужен тук, – започна Джебсън, – и въпреки това предпочетохте да скитате из разни загубени и безнадеждни земи, да общувате с безбожници и да ровите земята в търсене на никому ненужни дреболии, точно като куче, търсещо забравена кост.

Джебсън се постресна от собственото си гладко многословие и се запъна. Но събра мислите си само за миг.

— „Атуърти“ ви финансираше в момент, когато не би трябвало да финансира нищо, освен изграждането на нови здания. Атуърти не е бил създаден за глупости.

— Аз открих предостатъчно неща, за да плащам сам за своите експедиции — опита се да се намеси Лоури. — Възстанових отпуснатите ми суми преди три години…

— Няма значение. Ние сме тук, за да напътстваме интелекта и младостта на една велика нация, а не за да ровим разпадащите се кости на езически цивилизации. Аз не съм етнолог. И етнологията не ми е особено приятна. Бих могъл да разбера, ако някой се развлича с това като хоби. И тъй като смятам, че човекът изцяло е продукт на своята собствена среда, не бих могъл да приема, че изучаването на варварски обичаи би хвърлило светлината на истината върху разбирането на човечеството. Много добре! Вие знаете мнението ми по този въпрос. Тук се преподава етнология, а вие ръководите катедрата по антропология и етнология. Не бих се противопоставил на достигането на знания от какъвто и да било род, но със сигурност съм против превръщането на това в мания!

— Съжалявам – проговори Лоури.

— Аз също съжалявам – произнесе Джебсън с тон, който би удовлетворил йерарх на Инквизицията, осъждащ затворник на публично изгаряне. – Разбира се, имам предвид тази статия. Мога ли да ви попитам защо си позволихте да я напишете?

— Ами… – нещастният Лоури се запъна. – Нямах представа, че върша нещо нередно. Винаги съм смятал, че едно от задълженията на учения е да предава своите знания на тези, които биха могли да ги използват…

— Задълженията на учения изобщо не се състоят в това, Лоури. Те нямат нищо общо с това! Тази скандална проява е клеймо за нас! Това е боклук, нелепост! Статията е претъпкана с лъжи под прикритието на научни факти. И тази сутрин – натърти Джебсън, като зловещо сниши гласа си, – аз видях името на „Атуърти“ в такова нещо! Ако един студент не ми беше донесъл това, може би никога нямаше да науча какво е станало. Ето – „професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж «Атуърти»“.

— Не виждах причина да се подпиша по друг начин…

— Нямахте право да се подписвате „професор Лоури от колеж «Атуърти»“. Това са евтини трикове. Недостойна проява на стремеж към скандална известност. Това е унижение за самото име и целите на образованието. Но и без това – той изпръхтя, – предполагам, че не би могло да се очаква нещо друго от човек, чийто живот се отличава с отклоненията от общоприетите норми.

— Моля? – каза Лоури.

— О, достатъчно дълго вече съм тук, за да познавам досието на всеки служител. Зная и че сте бил изключен…

— Този случай отдавна е изяснен! – извика Лоури, по лицето му изби ярка червенина, докато се гърчеше от болката на спомена.

— Може би. Може би. Но да не се отклоняваме. Тази статия е нищожна и идиотска, а бидейки нищожна и идиотска, тя стъпква в калта името на „Атуърти“. – Джебсън се приведе над бюрото и нагласи очилата върху своя тънък нос. – „Душевните несгоди на човечеството може би отчасти се дължат на призраците на вчерашните ловци на вещици!“. Хъм! „Професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж «Атуърти»“. Следващият път сигурно ще напишете, че демонологията е нещо, в което всички без изключение трябва да вярват! Това е позор. Целият град ще обсъжда тази…