Л. Хабърд - Планът на нашествениците

Преди няколко години написах „Бойно поле Земя“, за да отпразнувам златния си юбилей като писател. Тези почти половин милион думи бяха малко повече от всичките произведения, които съм създал през петдесетгодишната си кариера. Но в края на краищата това беше моя годишнина, затова си позволих да си дам свобода.

Забавлявах се добре, докато писах романа, и ако списъците на бестселърите са някакъв показател, и хората добре са се забавлявали, докато са го чели. Беше ми приятно да се уверя, че чистата научна фантастика (както аз я определям) има толкова много почитатели. Това отново ми напомни за нейните многобройни и различни страни: приключения, романтика, драма, комедия, трагедия и интрига. И може би приключенската научна фантастика е на първо място в този жанр.

Научната фантастика обаче има още една особеност — по своята природа тя почти винаги съдържа елемент на сатира. Той е бил използват от забележителни хора — Марк Твен, Йохан Кеплер, Семюъл Бътлър, Жул Верн и сър Томас Мор. Това става още по-очевидно, когато историята на сатирата се изследва и сравни с научната фантастика.

Сатирата не е присъща само на западния свят. Всъщност китайският йероглиф за тази дума може да се преведе като „смях с ножове в себе си“. Но произходът на нашата дума „сатира“ не е толкова остър. Тя произлиза от латинското „сатура“, означаващо „смес“ или „съчетание“. Изглежда тази дума е била използвана за описание на храна, на някакво ястие, съставено от какво ли не, на „смес от всякакви съставки“ — например купа, пълна с първите за сезона плодове. Най-важното значение на думата е било просто ястие от обикновени продукти, чието разнообразие може да не е представлявало нищо изключително, затова пък е било хранително, здравословно, приятно на вкус и забавно.

Съвсем естествено започнали да използват названието „сатура“ за обичаните, импровизирани скечове, изпълнявани пред шумната римска публика. Те не са имали някаква строго определена форма или сюжет. Песни, проза, стихове и диалози били смесвани с ентусиазъм, за да забавляват чрез похвали и насмешки.

И когато бащата на римската поезия Квинт Ений (239–169 г. пр.н.е.) избрал думата „сатура“ за някои от своите поеми, той сигурно се е опирал и на двете й значения и е искал да покаже, че те били проста (но засищаща и здравословна) шеговита смес от драма и комедия, която забавлявала и разсмивала чрез проза, стих и песен.

Но истинският произход на думата „сатира“ бил открит едва през ХVII век. Дотогава писателите били склонни да вярват, че „сатира“ идва от „сатир“ — грубия космат получовек-полузвяр, който се наливал с вино и тичал след горските нимфи, ето защо погрешно вярвали, че сатирата трябва да бъде груба и непристойна. Ала произходът на думата нямал нищо общо с това, идеята за сатирата не била присъща за древните гърци, които не са я смятали за литературен вид. На римляните се паднало да развият тази художествена форма, която се занимавала с всекидневно подхранваното недоволство от живота.

Двама техни поети — Хораций (65–8 г. пр.н.е.) и Ювенал (50–130 г. пр.н.е.), са представители на двете класически направления в сатирата — игривото и циничното.

И двамата използвали и допринесли за развитието на класическия стих — поетичната форма, която властвала в сатирата чак до ХVIII век. Хораций бил смятан за игрив остроумец, за оптимистично настроен изтънчен критик, който макар и сериозен, гледал лековато на нещата и „казвал истината със смях“. От друга страна, Ювенал бил горчив циник, изпълнен с гняв, който вярвал, че хората са непоправими, и затова пишел, за да наранява и наказва, а не за да лекува и наставлява. Така единият бил лечител, а другият — палач. На сатирата все още й предстояло да се превърне в безпристрастен съдия.

Макар че изследователите на историята й я споменават съвсем накратко, имало е и друга школа, наречена на името на Менип, сириец, който се заселил в Гърция през III в. пр.н.е.

Тринадесетте книги, написани от самия Менип, били загубени още в древността, но произведенията му били разпространявани и имитирани толкова много от други автори, че ни е известно — любимата му мишена били философите, особено стоиците.

Вместо да бъде подчинена на класическия стих, предпочитан от Хораций и Ювенал, Мениповата сатира била истинска „сатура“. Не само съдържанието й било разнообразно, но в нея се смесвали проза и стих, дори гръцки и латински език. Тя била преди всичко разказвателна проза с втъкани стихове, може би пародии на Омир, за да осмее проявите на човешката глупост. Някои учени са забелязали в нея твърде много прилики с „Хиляда и една нощ“ и това им дава повод да се чудят дали приказките са от семитски произход или са създадени от Менип.